Информация
Рейтинг (1)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Страхът от свободата се ражда заедно с нея

25 октомври 2021 г.
Страхът от свободата се ражда заедно с нея

„Голямата беда на ХХ в. е, че през него идеалът за свободата бе поставен в услуга на тиранията, идеалът за равенството – в услуга на привилегиите, а всички стремежи, всички обществени сили, обединени първоначално от думата „левица“, бяха впрегнати в услуга на обедняването и робията.“ – Жан-Франсоа Ревел

„Духът на племето“. Така Карл Попър нарича ирационализма на първичния човек, загнезден дълбоко у всички нас, цивилизованите люде, които до края на живота си не успяваме да превъзмогнем напълно носталгията по изконния традиционен свят – племето, – когато човекът бил все още неделима част от общността, подвластен на шамана или на всесилния вожд, който взимал всички решения вместо него, а той се чувствал в безопасност, свободен от отговорности, покорен, като животното от глутницата, стадото или като човека от тайфата или групата запалянковци, задрямал сред онези, които говорят на същия език, кланят се на същите богове и мразят другия, различния, когото могат да обвинят за всички беди, застигащи племето. „Племенният дух“, извор на национализма, е причинявал, наред с религиозния фанатизъм, най-страшните кланета в историята на човечеството.

Оттам и заглавието на есеистичния сборник Зовът на племето. Омразата към диктаторите от всякакъв род е една от непоклатимите константи в политическото поведение на Нобеловия лауреат за литература Марио Варгас Льоса. А „Отвореното общество и неговите врагове“ на Карл Попър и „Пътят към робството“ на Фридрих фон Хайек са сред настолните му книги. В „Зовът на племето“ са представени още няколко забележителни либерални мислители: Хосе Ортега и Гасет, Раймон Арон, Исая Бърлин, Жан-Франсоа Ревел и, разбира се, Адам Смит, авторът на „Богатството на народите“. Предимно агностици и атеисти, чиято религия е свободата; интелектуално почтени неконформисти, за които толерантността и плурализмът са не само морален императив, а практическа необходимост. Всяко есе в този сборник се чете като глава от роман, чието действие се развива в света на мисълта, а там герои са идеите… 

Днес Варгас Льоса е убеден, че всяка форма на догматизъм е опасна, че всяка система, при която в името на единствената истина, колкото и благовидна да е тя, се заглушава критиката и не се дава трибуна на инакомислещите, е авторитарна и репресивна. А ако не е, значи е напът да стане такава. При всичките си многобройни несъвършенства демокрацията поне замества произвола със законност и дава възможност за свободни избори и независими от властта партии и синдикати. Ако е демокрация, а не партокрация или олигархия, бихме вметнали ние. И ако произволът е заместен от законност, а не от законен произвол.

Из встъпителната част на „Зовът на племето

Пътуването до СССР през 1968 г., като гост на честване за Пушкин, остави лош вкус в устата ми. Там открих, че ако бях руснак, щях да бъда дисидент (с една дума, парий) в тази страна или щях да гния в Гулаг. Това доста ме травматизира. Сартр, Симон дьо Бовоар, Мерло-Понти и Les Temps Modernes ме бяха убедили, че колкото и зле да вървяха нещата в СССР, той олицетворяваше прогреса и бъдещето, родината, където, както казваше Пол Елюар в една поема, която знаех наизуст, „няма проститутки, крадци и свещеници“. Да, обаче имаше бедност, заспали на улицата пияници и всеобща апатия; навсякъде се усещаше колективна клаустрофобия поради липсата на информация за случващото се в страната и в останалия свят. Един поглед наоколо бе достатъчен, за да разбереш, че макар да бяха изчезнали класовите различия по отношение на парите, неравенствата в СССР бяха огромни и съществуваха изключително в зависимост от властта.

Запитах един приказлив руснак: „Кои са най-привилегированите хора тук?“. Той отговори: „Послушните писатели. Те имат дачи, където да прекарват отпуските си, и могат да пътуват в чужбина. Това ги поставя доста над обикновените граждани. Какво повече да иска човек!“. Нима можех да браня както досега подобно обществено устройство, след като вече знаех, че лично аз не бих могъл да живея в него? Голямо бе и разочарованието ми от самия Сартр в деня, когато прочетох в „Монд“ интервюто на Мадлен Шапсал с него, където той заявяваше, че разбира африканските писатели, които се отказват от литературата, за да направят първо революцията и да създадат страна, в която тя да бъде възможна. Казваше също, че пред умиращо от глад дете La Nausée ne fais pas le poids („Погнусата е безполезна“).

Почувствах се така, сякаш някой ми бе забил нож в гърба. Как бе възможно да говори така човекът, който ни бе накарал да повярваме, че писането е начин на действие, че думите са дела, че пишейки, ние влияем на историята? Сега излизаше, че литературата е лукс, който можеха да си позволят само страните, построили социализма. По същото време отново се зачетох в Камю и застанах на негова страна, осъзнавайки, че в прочутата полемика със Сартр за концлагерите в СССР той беше правият; неговата мисъл, че щом моралът се отдалечи от политиката, започват убийствата и терорът, беше самата истина. Цялата тази еволюция бе отразена по-късно в малък сборник от мои статии от шестдесeтте години, посветени на двамата мислители: „Между Сартр и Камю“…

Ние, либералите, не сме анархисти и не искаме да премахваме държавата. Напротив, ние сме за силна и ефикасна държава. Това не означава голяма държава, която се стреми към неща, с които гражданското общество може да се справи по-добре от нея при режим на свободна конкуренция. Държавата трябва да гарантира свободата, обществения ред, спазването на закона, равните възможности.

Разривът ми с Куба и, в известен смисъл, със социализма дойде въз основа на прочутия тогава (сега вече почти забравен) случай „Падиля“. През 1970 г. поетът Еберто Падиля, активен участник в Кубинската революция – стигна до заместник-министър на Външната търговия, – започна да отправя някои критики срещу културната политика на режима. Най-напред бе нападнат язвително от официалната преса, а по-късно хвърлен в затвора с безумното обвинение, че е агент на ЦРУ. Възмутени, петима негови приятели: Хуан и Луис Гойтисоло, Ханс Магнус Енценсбергер, Хосе Мария Кастелет и аз, написахме в моя апартамент в Барселона протестно писмо, към което се присъединиха редица творци от цял свят, като Сартр, Симон дьо Бовоар, Сюзан Зонтаг, Алберто Моравия, Карлос Фуентес, надигайки глас срещу това посегателство. Фидел Кастро отговори лично, като ни обвини, че служим на империализма, и заяви, че няма да стъпим в Куба „за неопределен и безкраен период от време“ (с една дума, никога повече). Въпреки срамната кампания, на която станах обект заради този манифест, от плещите ми се стовари огромен товар: вече не беше нужно да симулирам съпричастие, каквото не изпитвах към случващото се в Куба. Но докато скъсам със социализма и преоценя демокрацията, минаха години…

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2022 © Всички права запазени