„Беше заради болката, мисля. Болката. Дума, която казва всичко, но не обяснява нищо. Забелязала ли си, че коренът на думата „болка“ на италиански, dolore, е същият като в думата „измама“, dolo? В страданието има двуличие, неяснота. А само ти знаеш колко страдание мога да понеса аз.“
Какво сме готови да жертваме, за да не се откажем от представата, която имаме за себе си? Колко струват дадените обещания? Що за предателство може да обрече две сестри на половинвековно мълчание? Отговорите изчакваме със затаен дъх, прелиствайки „Като дъх“ на Ферзан Йозпетек, по-известен в амплоато си на кинорежисьор, сценарист и майстор на красивите мелодрами.
Както всяка неделя Серджо и Джована са поканили най-добрите си приятели на обяд. Докато чакат гостите им да пристигнат, на вратата звъни непозната жена с молба да види къщата. Името й е Елса Корти. Обяснява, че е живяла там преди много години и че е дошла чак от Истанбул. В чантата си носи куп непокътнати стари писма, които крият мрачна тайна. Младежите са озадачени – коя би могла да бъде тази грациозна възрастна жена, взираща се в открехнатия прозорец? Преди да узнаят историята й, Елса ще склопи очи завинаги… А после ще се появи сестра й, Аделе, и ще им разкаже въпросната история, която ще ги порази. Сцените от нейния разказ се редуват с писмата на Елса, така „Като дъх“ се превръща в задочен разговор между две жени и два града – Рим и Истанбул…
Някога Елса и Аделе били убедени, че са неразделни - като малки воини, участващи в тайна мисия. На десет и дванайсет години животът им се струвал игра. Приличали на близначки, ала няколко години по-късно личностите им разцъфтели. Елса се превърнала в идеалистка с хиляди идеи, в същото време – срамежлива и несигурна сред хора, а Аделе в самоуверена и дръзка млада жена, решена да извлече най-доброто от живота. Двайсетгодишната Аделе вече била наясно кое може да промени съдбата на жената, да ѝ донесе щастие или позор…
Има любови, за които цял живот не е достатъчен, и други, които изгарят за една нощ. Не казвам, че първите са по-добри от вторите, това е само въпрос на краен срок. Ако не искаш да страдаш, трябва да различаваш на коя любов колко време да отделиш.
От двойната изповед в книгата става ясно, че Елса и Аделе са обичали един мъж. Любовта им към Виторио ги разделя, а смъртта му, обратно на очакванията, ги тласка още по-надалече една от друга. Една тайна, която ще чака цели петдесет години, за да бъде изречена, издига помежду им непреодолима стена. Трудно е да се каже чие предателство е по-голямо. Аделе и Елса ще се опитат да продължат живота си, сякаш нищо не се е случило, но и двете таят страдание. Болката на Елса се излива в писмата й до Аделе през годините, а чувствата на Аделе, от друга страна, не й позволяват да прочете същите тези писма... Съдбоносната среща със страстта ги убеждава, че любовта е съвършеното престъпление - понякога те убива, друг път те прави по-силен, но във всеки случай представлява съвършено алиби за човешката лудост.
Когато обичаш наистина, трябва да си готов на всичко. Да си подготвен за мълнии и бури. За дъжд и суша. Не можеш да знаеш докъде ще те отведе чувството, което те поглъща. Дори не можеш да различиш щастието от отчаянието, защото в любовта често едното прилича на другото.
Понякога животът сякаш изпитва наслада от това да ни ограбва от най-важните ни обещания, разсъждава Елса. Ала връщане няма, пулсът на дните е необратим, животът тече като дъх. От всеки следващ миг вътре в нас се отцежда носталгия по това, което сме могли да направим. И осъзнаване на реалността в какво сме се превърнали. Единственото, което ни остава, е да опитомим угризенията си, да се научим да разговаряме с призраците си. Сами да подхранваме надеждата, която ни крепи.
Автор на публикацията: Юлия Петкова
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
