„Какви триумфи, издевателства, какви терзания още ме чакаха? Нямах представа, но бях твърдо убеден, че не е свършило времето на ужасните чудеса.“ – из „Соларис“
Шейсетте години на ХХ век са период, през който земната научна фантастика се къпе в сиянието от фойерверките на техническия прогрес, на разцвета на технологиите – в очакване на близки срещи от втори вид с космическите братя по разум.
В повечето от писаните по същото време творби на Станислав Лем обаче темата за Контакта с Извънземните е представена през съвсем друга оптика: реализираният в романа негов образ се измъква от оптимистичните рамки и рисува по-скоро песимистична, ако не и безнадеждна картина на провала на красивата идея за братство сред звездите („Едем“, „Непобедимият“, „Звездни дневници“, „Разкази за пилота Пиркс“).
Меандрите на невероятната мисъл на Станислав Лем и експлозиите на неизчерпаемата му фантазия, подплатени с хладния тон на научния и квазинаучния изказ, разкриват в „Соларис“ все същите въпроси, които литературата е поставяла от векове и хилядолетия, но и до днес са останали без окончателни отговори. Лем пита: Какво представлява човекът, към какво се стреми, как го постига, на каква цена? Що е Добро и що е Зло? Доброто или Злото побеждава в изначалната им борба? Човекът покорява далечния Космос, но ще опознае ли другия, своя вътрешен Космос? Свикнал да мисли за себе си като за „връх на цивилизационното развитие“ и „венец на мирозданието“, ще съумее ли той да приеме със смирение нелицеприятната истина, че във Вселената не му е отредена никаква почетна, специална роля?
Отговорите, които полският писател дава, разрушават уютните за нас антропоцентрични представи за човека и неговото място във Вселената. Лем говори без заобикалки колко трудно човекът се освобождава от наслоените в съзнанието му комплекси, стереотипи и предубеждения, от нетърпимостта към всичко чуждо, различно и неразбираемо. Че дори тогава, когато е покорил пространството и времето, той ще си остане безпомощен пред тъмните сили, притаени дълбоко в същността му като неизбежно наследство от земната цивилизация. Човекът, израсъл на Земята, с нейните специфични, определящи културата й условия, е осъден на антропоцентрично мислене: той може да интерпретира света само през призмата на собствения си опит и опита на своя вид.
Един от героите на Лем в „Соларис“ прави тъжна равносметка на опитите за установяване на контакт с разумния океан на планетата Соларис:
„Ето ти го контакта! Увеличената като под лупа, до огромни размери, наша собствена, чудовищна грозота, нашата шутовщина и срам!!! Ние се втурваме в Космоса, подготвени за всичко, тоест за самота, битки, мъченичество и смърт. От скромност не го изричаме на глас, но понякога се мислим за страхотни. В същото време съвсем не искаме да завладяваме Космоса, искаме само да разширим Земята до неговите предели. (…) Смятаме се за рицари на свещения Контакт. Това е втората неистина. Ние не търсим никого другиго освен хора. Не са ни нужни други светове. Нужни са ни огледала. Не знаем какво да ги правим въпросните светове. Стига ни този едничкият, а и той ни засяда на гърлото. Искаме да открием собствения си идеализиран образ; очакваме това да бъдат планети и цивилизации, по-съвършени от нашата, а пък в други очакваме да открием лицето на нашето примитивно минало. Същевременно, отсреща има нещо, което ние отказваме да приемем, от което се страхуваме, а нали не сме донесли от Земята единствено дестилат от добродетели, героичен паметник на Човека! Долетели сме тук такива, каквито сме в действителност, а когато другата страна ни показва тази истина, онази нейна част, която премълчаваме, отказваме да я приемем!“
Автор: Лина Василева, преводач на „Соларис“, изд. 2021 г.
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
