София Толстая и диалектиката на душата

През 90-те години на миналия век музеят „Лев Толстой“ в Москва подготвя пълно издание на написаното от София Андреевна Толстая. Началото е поставено с „Чия е вината?“ – най-интересната от кратките ѝ творби. За съжаление, цялостният проект така и не се осъществява. Но ето че тази очарователна „женска“ повест, замислена като отговор на „Кройцерова соната“ (1891)  на Лев Толстой, днес е на наше разположение.

Макар написването на „Чия е вината?“ да е плод на дълбок вътрешен драматизъм, на болезнено преживяно унижение от страна на съпруга й, София Толстая дори не се опитва да я публикува – отчасти от съображения за дискретност. Едно че е достатъчно деликатна и тактична, за да изложи на показ интимния живот на своя съпруг, когото цяла Русия боготвори, второ – тя не храни илюзии, че може да се съревновава с неговата писателска дарба. Ето защо за нея тази повест по-скоро изпълнява ролята на спасително вглъбяване, утеха и бряг за душата й.

Създадена две години след „Ана Каренина“ със заглавие, вдъхновено от сонатата за пиано и цигулка на Бетовен, „Кройцерова соната“ на Лев Толстой се схваща като автобиографична изповед, в чиято сърцевина са последиците от една изневяра. Любопитен факт е, че самият Чехов упреква Толстой за невежеството му по отношение на женската емоционалност, макар да хвали „Сонатата“ заради художествените й достойнства. Освен от натрапливото непознаване на механизмите на женското желание, нравоучителният й дух е подкопан от тривиалността на самата история, а това позволява на София Толстая да поднесе една далеч по-правдива версия на личния им свят и така да се самооправдае в очите на публиката, и преди всичко пред собствената си съвест. Помагат й енергичната й любознателност и упоритостта, с която овладява нови знания, не на последно място инстинктът за истината. Впрочем умението „да запечатва делниците“ и да изразява чувствата си тя развива и укрепва и благодарение на постоянното сътрудничество с автора на „Война и мир“ – не е тайна, че тя е пръв негов читател и критик.

От стилистична гледна точка „Чия е вината?“ едва ли може да се сравнява с „Моят живот“, главното литературно дело на София Толстая, но е важна стъпка към него, стъпка, която очертава противоборството и разминаването между Толстой и София Андреевна в представите им за смисъла и начина на живот, за житейските ценности в края на 80-те – началото на 90-те години на XIX век. Младата Ана - момиче с идеалистична представа за света и естествен стремеж към духовно израстване, се омъжва по любов за стария приятел на семейството княз Прозорски. Князът е състоятелен, не след дълго се появяват и децата, но горчивината и неудовлетворението в душата на Ана постепенно се разпластяват, а отношението на княза към нея става все по-обидно и непоносимо с всеки изминал ден. Героинята започва да гасне и за да се спаси от неговия егоцентризъм и от хладната пустота, която я пронизва, се завръща към любимо старо занимание – живописта. А после сърцето й я привързва към Бехметев, приятеля на княза, защото единствено неговото присъствие успява да компенсира донякъде бездната в духовния й живот.

Парадоксално е, че и Лев Николаевич в „Кройцерова соната“, и София Андреевна в „Чия е вината?“ отстояват една и съща теза – че не бива да се допуска най-високите духовни възможности на човека да станат роби на плътта. Но ако неговата сила е стилът сам по себе си, диренето на някаква универсална истина за взаимоотношенията, нейната сила е авторефлексията. Тя изпитва преклонение пред духовното родство и чистия, целомъдрен копнеж.

 „Ако онези, които са чели с благоговение „Кройцерова соната“, надникнеха дори за миг в любовния живот, който живее Льовочка, единственият, при който той става весел и добър – биха смъкнали божеството си от пиедестала, на който са го поставили!“, пише тя в дневника си, започвайки работата си над романа. Но дали наистина е искала да развенчае идеала му за семейна хармония и страст, затъмнен от гръмовната му, безпочвена ревност?

София е смятала, че „Чия е вината?“ ще излезе наяве едва след смъртта й. Сгрешила е. Трябвало е да минат повече от 100 години до появата на настоящия текст… Във въведението към спомените си тя справедливо отбелязва: „Значението на моя 42-годишен съпружески живот с Лев Николаевич не може да бъде изключено от неговия живот“. И точно заради това, а не в полемичния му смисъл, подзаглавието на творбата  – „Написано от жената на Лев Толстой“ – има особена значимост.

Автор на публикацията: Юлия Петкова