„Хора“ – разкази приказки за възприемането на другостта

В едно интервю, направено след фурора и излялата се злоба по отношение на „Гръцко кафе“, Катерина казва: „Аз не съм плъх, няма да изоставя кораба, и ще бъда като унгарските музиканти, които свирят на палубата на потъващия „Титаник“. Не искам България да бъде потъващ кораб, но дори и да е така, няма да го напусна. Това съм аз.“ А нейният учител в литературата, както тя нарича Димитър Шумналиев, много точно напипва силата на Хапсали: „Вмъква ни в много мъка и в много притчи. В лични прозрения, в дълбоки, рядко срещани в родното литературно поле откровения… Природата на тази сага ухае на болка, на великани, които жънат съмнения, и на богини, които зачеват деца…“

Така ли? И прекланящите се пред подобни теми в латиноамериканската, в азиатската и в африканската литератури тутакси премрежват очи с презрение. Ама къде е тук постмодернизмът? Определението „фолклорно-чалгаджийско“ тежи над всяка книга, дръзнала да дири талантливо балканския идентитет. Не че по темата не се изписа страшно много боклук, но прозата на Хапсали е нещо съвсем различно. Американско образование в калъпа на балканска жена – смее ли някоя да разчопли раната? „Затова поеми дъх: отново те потапям в балканския Стикс. Този първичен бульон от вековни подозрения, надежди и тайни, от който се появи ти.“

Тя не се бои да изрече на висок глас, че след Берлинския конгрес „свободна България се е свила като бито куче – краката й останали да висят в Тракия и в Македония. Този в Македония ритал повече. Забивал окървавена пета в слабините на османската власт, понякога й изкарвал въздуха.“ Смела е и когато осмисля корените на балканските вражди, а вечните теми за любовта и за омразата се простират върху целия трагичен 20-и век, от баба Екатерина през 1904 г. до онази съвременна Екатерина, която разказва на сина си Ахилеас неподправената история на драматичната родова зависимост от смъртта и от любовта. Ще има и такива, които наивно ще потриват ръце, че са научили пикантерии, но важни са хилядите, които са потърсили отговора на загадката: „Така и не се научихме да се обичаме, без да държим да бъдем еднакви. Без да вкарваме другия в собствената си схема. Без да го правим българин или грък.“

Осъзнаването на истината за другия става основна тема в творчеството на Хапсали. Тя намира още по-зрял израз в романа „Сливовиц“, в който територията на другостта значително се разширява и категорично се измъква от автобиографичната рамка. „Днес, в безвремието след голямата експлозия в моя свят, аз старателно избягвам да разсъждавам в твърде много детайли за утре. Припомням си Кафка и заключението му, че човек не се дави, защото не може да плува, а защото изведнъж си дава сметка за дълбокото.“ В „Сливовиц“ героите се озовават сред дълбокото, попадат неподготвени насред глобалното село, а младата Александра, „невротична комбинация от остър ум и експлодирали чувства“ трябва да се отърси от конските дози забрава, за да преоткрие корените си и да се научи да живее „в пълно съзнание пред красотите и ужасите“ на живота.

И ето че сега издателство „Колибри“ ни предлага първия том с разкази „Хора“ на Катерина Хапсали, оформен стилно от художника Дамян Дамянов. Отново сме изправени пред вечната тема за възприемането на другостта, но този път гледната точка е съвсем различна. Напълно съм съгласен с талантливия поет и белетрист Николай Милчев: „Честно казано, героите ми приличат и на шарена сол – направени са от много билки, от дъждове и страдания. И от много любов. Тази книга е модерна книга и модерността й е в това, че е естествена.“ Иска се смелост да приемеш естественото за модерно, но истинските творци могат да си го позволят. Откривателката на млади таланти, неостаряващата творчески Весела Люцканова също е напипала най-важното: „Толкова близки усетих героите, че след всеки разказ спирах, за да си поема дъх.“

Достатъчно е да погълнете новелата „Лудата от „Дойран“, за да усетите силата на внушението. Хапсали е придобила много важно качество – да измисля шеметни сюжети, в които дори фантастичното да звучи съвсем убедително. Много от героите й, също като нея, са свързани с испанския език – и някогашната професорка по испански от разказа, която е преживяла страшен кошмар в Никарагуа, и мечтаещия да превежда от испански модерни автори самотник, който се оказва мистично свързан с изгубилата разсъдъка си жена. Няма да забравим и „плейбоя“ поп Дмитри, който никак не отговаря на критериите за морален образец, но носи в себе си нещо от грешния, волен дух на гърка Зорбас. Страхотна е и съдържателката на публичен дом Зисула, която много скъпо заплаща любовта си. Другостта е и поетична, и скръбна в циганите – лилипути, в чудатия „перушан доктор“, който помага на бъдещия писател гей да отстоява идентичността си.

Просто Катерина Хапсали не се бои да разказва нетрадиционно, да ни изненадва с неочаквани криволици в сюжетите и да ни накара да съчувстваме на необикновените персонажи, дори на патоложката от „Такси за Париж“, която не трепва по време на аутопсиите, но по този начин разговаря с Бога, искрено вярва в Него и в свръхестествената Му мощ. Всъщност в този разказ също ще открием ключ към света на Катерина Хапсали – тя удивително мъдро изследва какво се случва с нас, щом божествената искра напусне тялото. „Ако Господ не ти държи ръката, когато вземеш скалпела, спукана ти е работата.“ Което всъщност ще рече, че си изгубен, опиташ ли се да твориш, да работиш, да обичаш, без да вярваш в Божията помощ. Ако някой го стяга чепика от търсената и желана от читателите проза, нека се обоснове, но не с „учени думички“, а човешки – дано го разберат.

Ревюто е публикувано в рубриката „Колонката на Георги Цанков“ на сайта „Литературни разговори с Антония Апостолова“ на 14 май 2021 г.