Информация
Рейтинг (1)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Брезов сок и мечти от стъкло

23 юли 2021 г.
Брезов сок и мечти от стъкло

Всичките наши животи под един стъклен похлупак. И в тези мигове, кратки и светли като слънчеви зайчета, се чувствахме щастливи до мозъка на костите си. За всички вкупом и за всекиго поотделно. За тях, за нас, за още един ден, в който имахме къде да се върнем. „Да имаш място сред хората, не е малко“ – казваше Тамара Павловна, която знаеше. И за местата знаеше, и за хората – повече, отколкото можеше да носи…

Деня, в който самотната рускиня Тамара Павловна я изтръгва от ада на интерната, „новопокръстената“ Ласточка ще носи със себе си във всички страни, до края на живота си. В този ден за първи път чаят ще има аромат, хлябът – масло, маслото – мед. Тамара, осиновителката, е хем властна, хем жалостива, хем алчна, хем справедлива. Лесните пари са нейната религия. От устата й се пазят всички като от острие, но когато нямат изход, пак на нея разчитат. А Ласточка няма проблем с острието, стига то да я прегърне и да й даде парче хляб. Години наред тя е принудена не само да участва в занятието на своята осиновителка – да събира и мие празни бутилки, но и безусловно да се подчинява на твърдите й предписания за добро и сигурно бъдеще. („Струваше ми се, че освен нас двете в света не е останал нито един трезвен човек... Бях видяла как на пияна глава някои са готови да продадат жените и децата си за една бутилка.“)

Стъклената градина“ е роман, който троши сърцето... на парчета от стъкло и кости. Неслучайно е насечен на малки, експресивни фрагменти. Многогодишната болка кристализира в съдбата на невръстната Тамара, дъщеричката на Ласточка, страдаща от болестта на стъклените кости. Разказът за момиченцето пронизва като парещ меандър бездруго травматичните спомени на майката. Ласточка неведнъж ще се чувства така, с натрошено сърце - от обич и горест едновременно. В „Стъклената градина“ еднозначни чувства няма, затова пък има смесени, ярки, синестетични усещания. Мускулест и суров, същевременно лиричен до болка е този текст, подписан от молдовско-румънската писателка Татяна Цъбуляк, която днес живее в Париж…

Романът  разказва за треската на неразцъфналата женственост и за формирането на собствена идентичност, когато семейството е цял митичен квартал в Кишинев, чийто живот е белязан от съперничеството между две култури и два езика – руския и румънския. Сюжетът се разгръща на фона на  политическите събития в Молдова около рухването на комунистическия режим. В онези дълги и топли лета, през които гражданите заминават в истински отпуски, мултиетническият двор в Кишинев остава винаги пълен. Нашия остров – така го наричат обитателите му, питайки се след какво корабокрушение са попаднали там вкупом. Молдовци, украинци, евреи, руснаци. Военни в оставка. „Свестни“ и самотни жени. Мъже в разцвета си, които никой не иска. И Ласточка, едно уплашено дете, което като птиците си строи гнездо от мръсотия и огризки. Назовават я „Ласточка“ и никой никога не ще може да изстърже от нея това име.

Какво ли не преживяват Ласточка и нейните съседи - недоимък, насилие, любовни трепети. Земетресение, Чернобил, перестройка и парична реформа преживяват, всичките си спестявания губят. Рублите са заменени с купони, стоките се изпаряват от магазините. Явления, които на нас, българите, преполовили живота си, също са ни добре познати. По онова време всички искат да живеят зад граница, най-много онези, които никога не са излизали от Кишинев. Ласточка не се бои от самотата, защото винаги е била сама - тя знае, че по-справедлива от самотата е само смъртта. Денем и нощем я крепи една-едничка мисъл, да влезе във Факултета по медицина и да стане лекар. Докато един ден не пристига писмо… Думите на родителите едва стигат до съзнанието й, болят я по-силно дори от цигарите, изгасени на рамото й в интерната. Когато узнава, че са били принудени да я изоставят и да заминат за Румъния, тя взема окончателното си решение.

Темата на книгата очевидно крие риск от мелодрама, но авторката избягва този капан и създава истински стилистичен шедьовър, сцена след сцена, щрих след щрих. Момичето-жена-майка си спомня своето детство, нереално и чудно, както и възрастовата си метаморфоза, разкъсана от трагичното майчинство. Историческото измерение на романа засяга пряко бесарабско-румънските отношения и диктаторския режим в бившите комунистически държави. Финото напрежение се наслагва както от темите, така и от изразните средства, от елиптичното и страстно писане на Татяна Цъбуляк, което не спира да настоява за отговор на въпроса колко струва един човек. Всички казват, че най-скъп е човешкият живот, но колко  струва животът всъщност? 

Избрани фрагменти:

Може би, като сте ме захвърлили в дупката като боклук, сте могли да полетите в живота, както сте мечтали: високо, свободни. Може би, може би, може би. През всичките тези години най-много ме мъчеше мисълта, че сте направили добре, като сте ме изоставили. Че си е заслужавало. Дори лъжата не сте могли да изберете като хората. Кучета сте били от начало и до край. Кучка сте искали да съм и аз. В Букурещ непрекъснато вали сняг, а в главата ми езиците се объркват и мозъкът ми се вцепенява. На какъв език да ви търся? На какъв език да ви простя?

Понякога си мисля, че ако започна да ви мразя с един сантиметър повече, моята омраза ще направи пълен кръг и ще стане любов. От този сантиметър се страхувам най-много, заради него отлагам всичко.

Слушах сутринта едно интервю по радиото и попаднах на един патриот. Колко ниски чела, колко дебели задници сукаха от румънския език. Колко го подмятаха по комисии, по събрания и митинги, докато онези, които го обичаха истински, бяха навсякъде последни. Измряха и те в къщите си като Захар Антонович. Може би не от студ или от глад, а от копнеж. Да умреш от копнеж по един език.

Какъв ли щеше да е животът ми, ако ме беше отгледала друга жена? Белла Исаковна, Екатерина или някоя като Рая. Щях да се смятам еврейка, щях да правя по-добри избори в любовта, щях да мразя руснаците така, както заслужават: за всичко? Колко у мене е избор и колко кръв? Тогава, когато си мисля за вас, влача в ума си два куфара с кости и слабости. Студенината, очите, тънките пръсти – това мисля, че е от тебе, мамо. Непукизмът, влечението към пиенето, страхът от кучета – страхът изобщо – от тебе, татко. Тебе те рисувам винаги по-грозен и по-лош от нея. Така, както трябва да бъде запомнен мъж, който не пречи на жена си да захвърли детето си в пропастта.

Имах ръце, крака, очи – три възможности от пет не беше малко. Захар Антонович нямаше нито ръце, нито крака. Белла Исаковна не можеше да ражда, а Тоня – да обича както трябва. Шурочка сякаш беше цяла, но сякаш не. А Тамара Павловна беше денем човек, нощем птица. Нямаше защо да се оплаквам. Странно е как раздава Господ дарове, сякаш си играе отегчен на руска рулетка. На Павлик най-напред му отне детството, за да го обсипе по-късно с щастие. А на мен, обратно, даде ми изведнъж всичко, а после ми взе и това, което не беше негово.

В училище мненията за перестройката бяха различни. Децата от семейства на интелигентни хора казваха, че перестройката е нещо добро. Свобода и всичко останало. Обратно, тези от семейства, в които идеите бяха на второ, трето или двайсет и четвърто място – такива като мене и Тамара Павловна, – казваха, че светът се сгромолясва надолу. Сякаш можеше нещо да се сгромоляса нагоре. Времето показа, че и едните, и другите са имали право.

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2021 © Всички права запазени