Дневникът на прелюбодейката

„Дневникът на прелюбодейката“ от Кърт Левиант е издание на „Колибри“ в превод на Александър Драганов и със силно внушение на корицата от художника Стефан Касъров. Действието започва в малко мъжко еврейско училище в Бруклин, а повечето от момчетата са родени в този квартал. Не и Гуидо – с дългото аристократично лице, високото чело и правата дълга коса. Корените на семейството му във Венеция могат да бъдат проследени четиристотин години назад.

Порасналият Гуидо изпитва „хладна незаинтересованост към живота“. С лекота се запознава с момичетата, свири на чело, а любимото му занимание е да разнообразява скучния си брак с „вкусни“ изневери. Приятелят му Чарли е фотограф, който презира повърхностната американска цивилизация, а към жените изпитва в известен смисъл садомазохистично отношение.

Авторът Кърт Левиант е роден през 1932 г. във Виена. Докторатът му е посветен на средновековен труд за крал Артур, написан на идиш. Книгите му са оценени от двама Нобелови лауреати, Сол Белоу и Ели Визел. Минал е през училището в Бруклин, а „Дневникът на прелъстителката“ създава през 2001 г. Всъщност това е един от най-впечатляващите модерни романи за плътската любов, в който образът на учителката по виолончело, красивата Авива, напомня библейски образ на изкусителката. Тя застава между двамата стари приятели и променя представите им за заобикалящия ги свят и за отношението им към повеленията на плътта.

„Мисля, че се опитвам да проникна в душата ти, да вляза в кожата ти, да изпитам чувствата ти…“, говори Чарли на Авива, а в сънищата тя се раздвоява между него и Гуидо. „Доколкото аз виждах, тя не изпращаше сексуални сигнали. Всъщност бе сдържана в движенията на тялото си… Не кършеше снага, не пъчеше гърди. Въпреки това сексът се изливаше на талази от нея. Не се съмнявах, че много от мъжете, които среща, я събличат наум, въпреки преградата, която бе поставила за сексуалността си.“

„Дневникът на прелюбодейката“ продължава разсъжденията на великия Филип Рот по темата и стига доста по-далече: сексуалното се прелива в социалното, оттам в политическото, а в ушите ни, до голяма степен благодарение и на майсторлъка на преводача, непрекъснато звучи музика. „Виолончелото е секси“ – отсича Левиант и допълва: „Виолончелото има дълбока и животинска привлекателност. Говори на вътрешния ни Аз.“

Този необикновен, откровен разговор с вътрешния ни глас е едно от най-ценните открития на литературата и въобще на изкуствата, в които вече няма табута – стига да не се превръща в досадно нравоучение за различната сексуалност и за нарушените права при еднополовите връзки.

Ревюто е публикувано в рубриката „Колонката на Георги Цанков“ на сайта „Литературни разговори с Антония Апостолова“ на 29 май 2021 г.