Хорхе Луис Борхес

Несметно количество есета, критически статии, анализи, натрупано през годините възхищение, завинаги променено изкуство на литературата и безкраен списък от съвременни писатели, които намират вдъхновение в творчеството му – Хорхе Луис Борхес се е превърнал във вселена, която, макар и съставена от думи, е почти несводима до символите на езика, в реалност, надскочила всичко обозримо. Безкрайни лабиринти, самоотразяващи се огледала, стълбища, които се разплитат в бездънни спирали, галерии и библиотеки, които се умножават, лотарии с неизвестен код, криптографии на вечността, теории на Вселената – поетичното съзнание за света, което Борхес въвежда в литературата, пресича всички достигнати граници и анархистично се отдава на най-красивата игра с възможността реалността да бъде измислена отново. За аржентинския писател може да се мисли и да се пише само с фрагменти, с незавършени изречения, преди да фиксират смисъла в една-единствена привилегирована версия, миниатюрно, подобно на неговите собствени прецизни и фино конструирани хиперсветове, само изискано и деликатно може да се пристъпва към творенията му, които така елегантно докосват видимостта на нещата, тяхното вечно условно наклонение и всичките им паралелни съществувания.

В критиката често се казва, че Борхес създава „хипертекста“ – текст, който се разплита, разгражда, самоопровергава, текст, който се самопотвърждава, преобръща, мутира, реконструира и реставрира, до „плюс безкрайност“. Разбира се, текстовете на Борхес имат своята перфектна логика, своите суеверия и повторения, които като заклинания затвърждават тяхната мистичност. Световете, създадени от него, са фини мрежи от символи и метафори, които препращат към други мрежи от символи и метафори, отразяват се в многокрили огледала – едно неспиращо размножаване и пулверизиране на смисъла, за да бъдат достигнати и най-потайните му ъгли, да бъдат проявени най-тънките му нюанси. При конструирането на своите къси разкази Борхес очевидно залага на ситуациите, а не на героите – разказите му се завихрят около една идея, която експлодира ситуационно, докато обхване цялата вселена. Героите на Борхес по-скоро са само медиатори на идеите, изпълнители на загадъчни мисии, вестоносци на забравени послания, убийци или комарджии, които играят с живота и смъртта – общото качество, което ги обединява, е смелостта, най-възвишената човешка черта според писателя.

Безстрашието и доблестта се оказват централните личностни и морални ценности в иначе по философски дистанцираната, неепична проза на Борхес. Всъщност художествените му текстове са наистина хладни и дистанцирани, а в свое интервю той съжалява, че те биват възприемани по този начин – според него текстовете му са много интимни и емоционални, докато сложно конструираните иносказателни лабиринти са само маниер за прикриване на тази лична уязвимост.

Освен това Борхес, който е майстор преди всичко на миниатюрните литературни форми, се възхищава от епичността – обожава древногръцките епоси, староанглийските епични текстове за вечни битки, американските уестърни с техния пресилен мачизъм и засилени контрасти. Странно е, че литературата на Борхес е грандиозна в своя размах, но не и епична – лаконичността на формулите му, фиксирането на цели вселени на върха на една игла, ключовата употреба на гатанки, загадки и „притчи“, скорострелното пренасяне на смисъла от една алегория към друга някак си изтласкват много надълбоко разточителния патос и шумните хиперболи, които характеризират епичността. Текстовете на Борхес балансират на границата между изящните философски размишления и стремежа към „епичност“ на събитията, касаещи цялата вселена, между хладния, почти математически изчислен алгоритъм на реалността и богатата емоционалност на един истински поет.

В „Градината с разклоняващи се пътеки“, подобно на „Рашомон“ на Акира Куросава, героите потъват във възможността за паралелни ситуации във времето, в които се случват всички вероятни и невероятни конфигурации на техните взаимоотношения. „Измислици“ (1944), издадена една година преди края на Втората световна война, не е обикновено бягство от реалността, осъществено с брилянтни, фантастични трикове и мисловни игри – това е сборник, който генерира нови светове, сборник за това, какво би било, „ако...“. И отвъд сериозността на историите, отвъд техните корени в древни и апокрифни текстове, в китайски поговорки и кабалистични статии, отвъд техния стряскащ холизъм Борхес може да бъде всъщност един много лек и забавен автор, а измислиците му – галантни намигвания към лукса на въображението, към чара да проглеждаш навътре в себе си, към нежността и милостта на Сътворението – провокират човешката способност да фантазира себе си в алтернативен, измислен сюжет, който в един радикален момент на парадоксално преобръщане се оказва единствената достоверна истина.