Информация
Рейтинг (2)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Приказки, които се сбъдват

30 юни 2021 г.
Приказки, които се сбъдват

„Бах не можеше да каже колко време седя на брега. Не можеше да каже и за кого плачеше – дали за чудака Хофман, или за загиналите деца. Може би бе плакал за всички гнаденталци. За онези, които бяха напуснали колонията. За онези, които бяха останали. За обеднялата земя. За изгорелите брястове. За щастливата Година на небивалата реколта, безвъзвратно потънала във Волга, като последния ученик на Бах.“

Според някои наблюдатели „Деца мои“ не само затвърждава статута на Гузел Яхина като омаен разказвач, но е още по-въздействащ, ярък и увлекателен от първия й роман. Наградите не закъсняват – достатъчно е да споменем Bolsaia Kniga и Голямата награда на името на Иво Андрич 2019 (Сърбия).

Нека припомним, че дебютният роман „Зулейха отваря очи“, който се корени в лични преживявания на бабата на авторката, пренася читателя в глухо татарско селце от 1930-а година, един потресаващо мрачен патриархален свят, в който властват неумолимите норми на подчинение и унижение на жената. Текстът се занимава с някои от най-травмиращите епизоди от съветската история, женската еманципация и идентичността на руските татари, до голяма степен мюсюлманска етническа група, чиято столица е град Казан. С публикуването си романът отприщва бурни реакции в Русия, защото засяга цял спектър от теми - културни, етнически, религиозни и социално-политически. „Зулейха отваря очи“ не е само свидетелство за ужасите на сталинизма - историята очертава преди всичко израстването на героинята от суеверна селянка в плен на бруталния си съпруг до млада майка, която поема живота си в ръце. За този смайващ дебют Яхина получава най-престижните литературни отличия за 2015 г.: националните награди „Большая книга“, „Ясная поляна“ и „Книга года“ – небивало до този момент постижение.  „Зулейха отваря очи“ е сред финалистите за френската награда „Медиси”, печели и наградата „Сирано“ на френското издание Le Courrier de Russie. Книгата е преведена на над 30 езика, включително на български, по нея беше създаден и успешен телевизионен сериал.

В началото не е било словото, а делото – сега Бах го знаеше със сигурност.

С „Деца мои“ (2018) Яхина насочва прожекторите към съдбата на руските немци от Поволжието, по-конкретно в колонията Гнадентал, а като увеличително стъкло тук служи животът на почтения селски учител Якоб Бах. Един ден 32-годишният шулмайстер, който води простичък, анонимен живот, е призован от другата страна на реката, „разделяща света на две“, за да дава уроци на крехката и свенлива девойка Клара, пленница на собствения си баща - страховития Удо Грим. Между учителя и момичето се установява дълбока привързаност, но това е единственият предсказуем факт в този непредвидим в развоя си сюжет, защото в следващия момент историята вече препуска напред, катурвайки порядки и очаквания, реалността придобива свръхестествени акценти, истината вече не е същата, всичко се претопява и излива в един грандиозен епос.

Загубил гласа си от мъка след смъртта на Клара, Бах се грижи със затрогваща всеотдайност за своята дъщеричка Анна, а по-късно и за бездомния „натрапник“ Васка. При това нито Анче му е родна дъщеря – Клара бива изнасилена по време на едно варварско нахлуване в чифлика, нито с Васка го свързва някакво кръвно родство. Недосегаем за политическата конюнктура, съсредоточен изцяло върху ежедневната борба за оцеляване, Бах добива яснота за събитията, които бушуват в страната, в т.ч. революция, гражданска война, колективизация, репресии, глад, едва след като тяхната опустошителна мощ причинява заличаване на немската автономия в СССР, а от вездесъщата Волга, от нейните колкото безжалостни, толкова милосърдни води изплуват безброй неразложени тела – на жени, мъже и деца…  

В навечерието на касапницата на Втората световна война лозунгите говорят вместо хората. Жестокостта и непоколебимата вярност на народния комисар са на почит, „защото страната трябва да си прочисти кръвта“. Планът за т.нар. прочистване има за цел преди всичко да освободи Съветския съюз от бившите хора – с този смразяващ етикет се сдобиват оцелелите по време на колективизацията кулаци, царските чиновници и белите офицери, есерите и меншевиките, поповете и криминалните престъпници. И „хамелеоните“, разбира се, успели да се внедрят в партийния апарат с лукавство и безочие. Те и само те са нарочени за виновни за масовото оглупяване и слепия ламтеж за власт, израждащи служебното усърдие в своеволие и разклащащи системата отдолу.

Възприеман от гнаденталци като странник заради страстта си към Гьоте, Новалис и природните стихии, след като онемява, учителят приема предложението да издържа невръстната Анче, пишейки приказки, които разменя за мляко с добронамерения партиен функционер Хофман… Сюжетът съчетава реализъм и магичност и е не по-малко кинематографичен от „Зулейха отваря очи“, ала най-одухотвореният герой тук е реката, всевиждащата Волга, дълбока, криволичеща и непроницаема като съдбата на гнаденталци. Все пак ако има чувство, което доминира в „Деца мои“, то е чувството на обреченост, смирена тъга и невъзможност да се противопоставиш на историческите превратности. Интимният и историческият план се преплитат, но Бах не се чувства емоционално свързан нито с миналото, нито с настоящето или бъдещето, а единствено с хората, пометени от смяната на една система с друга – смяна, която е извън техния контрол, също като състоянията на реката, пресъздадени с изключително художествено майсторствo.

И макар че приказките завършваха с тържество на нещастните и угнетените, те бяха толкова безчовечно сурови към загубилите и победените, че победата на героите им излизаше твърде скъпо! Защо Бах не го беше забелязал по-рано? Във всяка приказка дишаше смъртта. Нямаше място за съмнение – написаното се сбъдваше.

В неотдавнашно интервю в Москва Яхина споделя, че винаги я е вълнувала историята на Съветския съюз от 20-те и 30-те години на миналия век, когато набралият скорост революционен идеализъм „се спихва“ в резултат от масовите репресии на Сталин. И двата й романа са ситуирани в този граничен период. „Това е странен период на живот и смърт“, казва Яхина и допълва: „От една страна се въздига искрено чувство на надежда и вяра в бъдещето, но от друга страна се вихрят трагедии, кръв, ужасни престъпления и геноцид.“ Писателката отбелязва също, че идеологическата нееднозначност в „Деца мои“ е отражение на възгледите на нейната баба, която - въпреки страданията и изгнанието си - не изпитвала омраза към Сталин и съветската система, навярно защото е схващала случващото се като неизбежен исторически процес…  (Днешните германци в Казахстан са потомци на волжките германци, които по време на Втората световна война са депортирани от автономната съветска република на немците от Поволжието. Голяма част от тях са затворени в съветските трудови лагери, около една трета не оцеляват.)

Според Гузел Яхина травмите от съветския период все още не са преработени, в този смисъл историческата фикция служи като психотерапия. Побрал в себе си опияняващо лирични пасажи, спорни фрагменти с възкресени исторически фигури и верифицируеми твърдения, „Деца мои“ задава различни посоки за тълкуване и може би дори за спекулации, но именно това го прави още по-любопитен. Авторката  определя втория си роман като история за митологичната същност на съзнанието. Като разказ за една позабравена етническа общност, чиито кошмарни преживявания са затулени от мъглите на времето, но и за това как една любов може да породи най-големия страх в човешката душа, същевременно да направи човек резистентен към всички други страхове, устойчив при всякакви житейски несгоди.

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2021 © Всички права запазени