Информация
Рейтинг (1)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Валерия Луисели за свободата, първата любов и руините на маите

30 май 2021 г.
Валерия Луисели за свободата, първата любов и руините на маите

„Това със сигурност е най-важният и най-спешният роман от латиноамерикански автор, който се появява в Америка след величествената „2666“ на Роберто Боланьо. „Архив на изгубените деца“ ни казва за днешна Америка всичко онова, което медиите не могат да уловят. С една дума - шедьовър." - Джейсън Чан

Валерия Луисели поставя под въпрос разменната стойност на истината, представена като белетристика, и обратното, добавената стойност на белетристиката, която се корени в истината. В романа си „Архив на изгубените деца“ тя разказва за десетки хиляди нерегистрирани деца от Мексико и Северния триъгълник на Централна Америка, които са задържани на южната граница на САЩ през 2014 година. Невръстни мигранти, бягащи от среда на неописуемо малтретиране и системно насилие - от страни, където бандите са се превърнали в парадържави и са узурпирали властта. В един момент създаването на архив от свидетелства за тези деца започва да й се струва нередно. Защо да превръща техните животи в материал за медийна консумация? За да могат останалите да ги слушат и да изпитат жалост? Да изпитат гняв? И после да направят какво? Никой няма да реши да не ходи на работа и да започне гладна стачка, след като рано сутринта слуша радио, колкото и сурови да са новините. Изкуството заради самото изкуство често е нелепо проявление на интелектуална арогантност, отбелязва авторката. И превръща сърцатия „Архив на изгубените деца“ не само в обвинителен акт срещу имиграционната политика на САЩ, но в реквием за всяко дете, което е било лишено от правото си на детство. Защото, както изкусно внушава Луисели, детското страдание е проклятие, което завинаги ще отеква в костите ни.

Кои читатели трябва непременно да прочетат вашата книга?

Валерия Луисели: Всеки, който смята, че „Да направим Америка отново велика“ не е фашистки лозунг.

На кой въпрос винаги сте искали да отговорите, а така и не ви го зададоха досега?

ВЛ: Винаги съм искала да попитам интервюиращите кое поражда любопитството им към човека, когото са решили да интервюират – в случая към мен. Кои въпроси биха искали да зададат, но не могат – по една или друга причина. И дали биха отговорили с охота на въпросите, които задават самите те.

По кое време на деня пишете?

ВЛ: Предпочитам да пиша късно през нощта, защото тогава съзнанието ми е най-будно, но не по онзи невротичен начин. Нощем се чувствам най-свободна от шума на ежедневието. Харесвам уединението и тишината. Тялото ми е уморено, но дължината на вълните в мозъка ми е подходяща за писане. Проблемът е, че обичам и друго - да се събуждам с изгрева на слънцето и да плувам рано сутринта. Иска ми се да можех да бъда като Имануел Кант, който, изглежда, е спял по половин час, въпреки това книгите му издават бистър ум.

Как се справяте с творческия блокаж?

ВЛ: Чета книги.

Към кои автори и заглавия се връщате отново и отново?

ВЛ: Много са. Стиховете на Емили Дикинсън, есетата на Йосиф Бродски, всичко на Витгенщайн, Сюзън Зонтаг и Марина Цветаева, разказите на Борхес.

Като изключим литературата, без кой културен факт – филм, телевизионно шоу, картина, песен - не бихте могли да си представите живота си?

ВЛ: Руините на маите на Ушмал, Калакмул и Паленке са може би едни от най-изумителните артефакти, които съм виждала. Начинът, по който звукът пътува в тези пространства, изменчивият облик на камъните в зависимост от това как слънчевата светлина пада върху тях, мащабът на конструкциите и същевременно тяхното естествено, ненасилствено сливане с пейзажа… Мисля, че се научих да разчитам пространството по различен начин именно на тези места и за първи път добих ясно съзнание за присъствието на миналото в настоящето.

Кой е най-добрият съвет относно писането, който някога сте получавали?

ВЛ: Някой ми беше казал да защитавам свободата си на всяка цена, никога да не се съобразявам с очакванията на другите и да не се опитвам да угаждам на никого. Много съм благодарна за този съвет, защото стигна до мен, когато бях достатъчно млада. Ако не се бях вслушала в него, може би щях да се откажа от творческата свобода в полза на много по-банални занимания.

Коя беше първата книга, в която се влюбихте?

ВЛ: „Игра на дама“ на Хулио Кортасар. Вероятно защото бях млада и за първи път открих любовта, сладострастието и литературата в една и съща книга. Но и защото този роман е блестящо изграден пъзел, който трябва да разгадаете в самия процес на четене. Изисква абсолютното въображаемо участие на читателя. „Игра на дама“ ми показа, че литературата е своеобразна игра – и тя трябва да се играе вглъбено и всеотдайно, както правят децата.

По отношение на коя класическа книга изпитвате чувство на вина, защото все още не сте я прочели?

ВЛ: Е, това е тайна, която не мога да разкрия.

Публикувано в Literary Hub през февруари, 2019 г.

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2021 © Всички права запазени