Информация
Рейтинг (1)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Животът не е за продан

20 май 2021 г.
Животът не е за продан

Дали пък господин Боунс не беше ангел, впримчен в козината на куче? Пренаредете отзад напред буквите на думата dog и какво се получава? Самата истина, това се получава. Щом Бог е изпратил собствения си син на земята в човешки облик, тогава защо един ангел да не може да слезе на земята под формата на куче?

Тимбукту, или Томбукту, е град в Централно Мали, разположен на р. Нигер. В романа на Пол Остър от 1999 г. Тимбукту е символ на отвъдното, на въображаемия рай след смъртта. Но рай не само за хората, а и за кучетата. Защото ако в света съществува някаква правда, би следвало да има и кучешки бог, не само човешки. А ако има кучешки бог, значи най-добрият приятел на човека трябва да остане до стопанина си, след като и двамата ритнат камбаната, така да се каже. Е, четирикракият спътник на клетия поет Уили се осмелява да мечтае, че в Тимбукту кучетата могат да говорят по човешки и да беседват със стопаните си като с равни…

Обратно на очакванията, в „Тимбукту“ кучето разказвач е достолепно назовано „господин Боунс, а неговият стопанин е просто Уили. (Уили Гурелич или Уили Г. Кристмас, както приляга на низвергнат поет фантазьор и дърдорко, решил да се превърне в светец.) Господин Боунс представлява „генетичен тюрлюгювеч – отчасти коли, донякъде лабрадор, отчасти болонка, нещо като кучешка главоблъсканица“. Влиза в живота на стопанина си като кутре и остава до него в продължение на седем години, до преждевременната смърт на Уили. Достатъчно дълго, за да разбере, че добрите истории не са непременно истинските истории, затова пък измислиците ни помагат да понесем по-леко несгодите на съдбата.

Едва дванайсетгодишен, Уили вече е усвоил житейската философия да приема с отворени обятия всяка беда. (Колкото по-нещастен е животът ти, толкова по-близо си до скърцащата същност на съществуването, а какво може да е по-ужасно от това да загубиш баща си в подстъпите на младежкия си пламтеж?) В съзнанието на господин Боунс именно тази загуба превръща Уили в трагическа фигура и го дисквалифицира за големия юруш към напразните надежди и лигавите илюзии, като му придава „ореол на законно страдание.“ Приживе Уили предупреждава кучето за това положение на нещата и го наставлява да избягва полицаите, затворените камионетки и немаркираните коли, както и, забележете, лицемерите от така наречените хуманни общества: „Без значение колко мило те приласкават, думата приют винаги означава беда.“

Преди да си отиде, Уили си е наумил да свърши едно-две неща, включително да намери дом на своя довереник, и смята, че на света има само един човек, който може да му помогне. Името на тази персона е Беа Суонсън и тъй като се знае, че последно е живяла в Балтимор, Уили и господин Боунс се впускат в издирването й. Последният няма нищо против Балтимор per se, понеже градът не мирише по-зле от всяко друго селище, в което са отсядали през годините, но се натъжава при мисълта, че стопанинът му предпочита да прекара последните си земни дни на непозната територия. („Едно куче никога не би направило подобна грешка.“)

За пръв път след смъртта на господаря си той беше в състояние да мисли за тези неща, без да се скапе от обзелата го скръб, за пръв път разбра, че спомените представляват място, истинско място, което човек може да посети, и че да прекараш няколко минути сред покойниците, не е непременно нещо лошо…

През първите стотина страници господин Боунс се мъчи да се примири с факта, че неговият бездомен господар умира. Историята е разказана през очите на преданото куче – и макар образът  му да не е антропоморфизиран, читателят може да проследи горчиво-смешния му вътрешен монолог. Монолог, който препраща към не една човешка съдба. След като Уили се преселва в Тимбукту, животът на господин Боунс продължава, но ежедневното му оцеляване се превръща в авантюра. Всеки знае, че самотното куче е мъртво куче, защото нищо в живота нищо не може да се сравнява с това някой да вярва в теб. От този умилителен „кучешки“ ракурс романът засяга екзистенциални теми и размисли за свободата и смисъла на добротворството, съдържа и критични щрихи за облика на американското общество от края на 20-и век. Казано другояче, Тимбукту е раят, който Америка – и не само Америка - никога няма да бъде.

…и какъв смисъл има от дом, ако в него не се чувстваш в безопасност, ако се отнасят към теб като към изгнаник, и то точно на мястото, което се предполага, че е твоето убежище. Не е редно да затвориш една душа в тъмна кутия. Това правят, след като си умрял, но докато си жив, докато в теб има още сили, длъжен си заради себе си и в името на всичко свято на този свят да не търпиш подобни унижения.

През 2008 г. „Тимбукту“ оживява на театралната сцена в драматизация под режисурата на хърватина Борут Шепарович. Той ясно си дава сметка, че това не е история за кучетата, а за хората, в която кучетата са просто метафоричен конвейер - атрактивен, симпатичен и необходим, но не решаващ. Романът на Пол Остър е споменат и от Фион Реган в песента "Put a Penny in the Slot" от албума „Краят на историята“.

„Тимбукту“ е в българските книжарници в превод на Иглика Василева!

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2021 © Всички права запазени