Всеки живот е необикновен

„Лес тъмен“ (2017) е четвъртият роман на американската авторка Никол Краус, известна на българския читател с вълнуващата, възторжено приета от критиката „История на любовта“, която Раду Михайлеану превърна във филм. И ако „История на любовта“ е роман в романа за неспособността ни да се примирим със своята уязвимост, за онази безконечна, незаглушима самота, която „всяка сутрин нараства по мъничко”, но и за мъдрата, целебна сила на любовта, то „Лес тъмен“ е разказ за изплъзващите се очертания на реалността. За тъмната необятност от неразбиране, заобикаляща малкия остров на онова, което сме в състояние да проумеем в рамките на един живот.

„Не е ли вярно, че има неща, които са в сърцевината на природата ни, макар и да не се потвърждават от налични доказателства, но ние все пак предпочитаме, макар и несъзнателно – за да защитим нашето деликатно чувство за пълнота, – да не виждаме света такъв, какъвто е в действителност?“

Заглавието на книгата е цитат от предговора на „Божествена комедия“ на Данте, където тъмният лес символизира страстите и заблудите, отдалечаващи човека от свободата, от стремежа към нравствено съвършенство: На попрището жизнено в средата/намерих се в лес тъмен по зла чест,/че правий път сбъркал бях в мрачината. Както е известно, трите звяра, които поетът среща, когато излиза от леса и започва да изкачва могилата, изобразяват пороците, възпиращи индивидуалното нравствено прераждане и политическия просперитет на родината му: лъвът е гордостта, пантерата е завистта, а вълчицата е сребролюбието. Но пътят към върха минава през Ада, през постигането на всички онези знания и истини, които освобождават духа…

Двете повествователни нишки, редуващи епизоди от живота на адвоката филантроп Епстийн и писателката Никол, озовала се в творческа и семейна криза по едно и също време, черпят енергия от идеите на Кафка, Фройд, Тумас Транстрьомер („Синята къща“) и от юдейската философия. Всеки от двамата напуска Ню Йорк и се отправя към Тел Авив, обзет от мисълта да преобрази живота си: „Ами ако животът, който привидно протича по безброй дълги коридори, в чакални и непознати градове, по тераси, в болници и градини, стаи под наем и претъпкани влакове, в действителност се случва само на едно място, в един-единствен къс реалност, от който човек си въобразява всичко останало?“ Да, Тел Авив се явява именно такова място за двамата герои. Обиталище на съзнанието, което сътворява света, – като само и единствено от съзнаващия зависи да го изпълни със значение, каквото и да е то.

Би било наивно да твърдим, че Никол Краус е прототип на писателката в романа, но като се има предвид, че „Лес тъмен“ излиза седем години след предходната й книга, паралелът се налага от само себе си. Още повече че Краус, също като героинята си, има двама сина. Освен това разказът на писателката тече като изповед в първо лице, докато историята на адвоката е разказана в трето лице и се усеща като фикционално ехо на нейната действителна история… Всички любими теми на Краус са тук: паметта, самотата, идеята за самосъздаването. Хилядолетната традиция като верига от въжета и възли. Размишлението за това какво означава да си евреин в родината и в диаспората. Съдбата на незавършеното творчество на гигантски автори като Кафка… Ами ако Макс Брод беше унищожил произведенията на писателя съгласно повелята на завещанието? Днес нямаше да познаваме притчите и парадоксите на Кафка, кошмарния свят на „Замъкът“ и „Процесът“, цялата тази засмукваща клаустрофобична атмосфера, в която абсурдът, отчуждението, бездушните механизми на властта и „закона“ деформират и претопяват личността, в най-невинния случай я обричат на дълбока неудовлетвореност. За добро или зло, не е дадено на автора да решава как ще бъде употребена творбата му:

„Никой друг не е обитавал прага по-пълноценно от Кафка. Прага на щастието; на онова там, отвъд; на Ханаан; на вратата, отворена единствено за нас. Прага на бягството, на преобразяването. Предела на едно огромно и окончателно разбиране. Никой не го е претворявал в така пълноценно изкуство. И в същото време ако Кафка никога не се проявява като черноглед нихилист, то е, защото дори само за да достигнеш прага, се изисква податливост на надеждата и страстен копнеж. Врата наистина има. Има път нагоре и отвъд. Въпросът е, че за човека е почти сигурно, че няма да успее да го достигне, да го разпознае, нито да го премине в рамките на този живот.“

С елегантен замах Никол Краус вплита и разсъждение върху есето на Фройд за unheimlich или тайната на онзи особен вид тревожност, която се поражда от срещата с нещо смътно познато, нещо, което би трябвало да остане скрито, но въпреки това е излязло на светло. Какво би било по-unheimlich, пита тя, от това да се върнеш на място, за което осъзнаваш, че може би никога не си напускал? И нима домът не се превръща в дом едва когато човек го напусне, тъй като единствено от разстояние и при завръщане ние сме способни да го разпознаем като мястото, което приютява истинското ни „аз“? Понякога празнотата е много по-голяма от онова, което я е изпълвало…

В годината на публикуването си „Лес тъмен“ е определен от „Гардиан“ като блестящо художествено постижение и завладяваща рефлексия върху самата природа на писането. Получава признание и от страна на непрежалимия Филип Рот - още едно доказателство, че „лутането“ в неизбродимия лес на литературната мултивселена е предпоставка за автентичен успех.

Автор на публикацията: Юлия Петкова