Информация
Рейтинг (1)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Кишот и свършекът на света

30 март 2021 г.
Кишот и свършекът на света

„Мисля, че е основателно едно произведение на изкуството, създадено в настоящето, да изпраща посланието, че сме осакатени от културата, която сме създали, от най-популярните елементи в нея – отговори той. – И да, от глупостта, невежеството и фанатизма.“

Последният роман на Салман Рушди е толкова изобретателен и всеобхватен откъм теми и мотиви, че спокойно може да бъде окачествен като експериментална фикция. И ако крайната цел на героя разказвач Сам Дюшан и на неговото творение Кишот е опрощението и постигането на спасение отвъд токсичната култура на нашето време, то какво друго остава на читателя, освен да се вгледа в себе си и в собственото си обкръжение. Защото неизследваният живот не си струва да бъде живян, както казва Сократ, цитиран от Рушди.

Този път авторът на „Сатанински строфи“ и „Ярост“ е създал шеметна съвременна пикареска или постмодерен прочит на „Дон Кихот“, в който приключенията на главния герой не се развиват в Кастилия, а в Тръмпландия. Побъркан от прекомерно взиране в малкия екран и обсебен от телевизионната звезда Салма Р., която води предаване в стила на Опра Уинфри, възрастният търговски пътник от индийски произход Кишот прекосява Америка, преодолявайки с рицарска храброст всички опасности и предизвикателства, които посредственият автор на шпионски романи Сам Дюшан му е предначертал: расисти, опиоиди, хора, които се превръщат в мастодонти, щурци, които говорят италиански, капаните на собствената му памет… Вплетени са мотивите за относителността на доброто и злото, морала на фармацевтичната индустрия, имигрантите и кризата на идентичността, ваксините и „световната конспирация“, досадния култ към младостта… По време на пътешествието до Кишот се настанява въображаемият му син Санчо, който – парадоксално - най-силно копнее за нормален живот. Втората сюжетна линия или метафикционалният аспект на книгата се разгръща чрез историята на Автора – самия  Дюшан, и неговата сестра, назована тук Сестрата. Техните взаимоотношения са проекция на съдбата на Кишот и собствената му сестра (Жената Батут). В един момент двете паралелни сюжетни линии се преплитат до такава степен, че Автора започва да се пита кой всъщност е измисленият герой - той или Кишот. Така идеята за историята, която е по-мъдра от разказвача, изпреварва живота и го тласка в неведома посока, също получава своя оригинална рефлексия.

Романът изобилства от забавни алюзии, смели интертекстуални връзки и диалози – като започнем от Норман Рокуел и попкултурните икони, минем през Андерсен и Карло Колоди и стигнем до Набоков, Сарамаго, Джойс и Йонеско. Освен че правят разказа по-апетитен и богат на метафори, те носят добавена стойност и от чисто информативна гледна точка. Мастодонтите например се явяват версия на идеята на Йонеско от неговата пиеса „Носорози“, защото живеем в общество, в което е смразяващо лесно да раздаваш присъди и да ловиш вещици. Рушди се опасява, че бутафорията и шумът, произтичащ от неуправляемия обем информация в епохата на интернет, крие риск истински ценните факти и значимите послания да останат незабелязани и да се удавят в мътния поток на невежеството, суетата и кича. А това подрива вярата в истината… Ето защо писателят е безмилостен и дори саркастичен спрямо т.нар. отпадъчна култура и нейната пагубна пошлост. Не се колебае да разобличи алчността, безчестието и жестокостта на този все по-загниващ свят, който изглежда по-недостоверен от фикцията. Както подсказва един от героите в книгата, сюрреалистичното, или дори абсурдното, сега най-точно описва реалния живот. Финалът на книгата е съкрушително красив - както може да се очаква от Автора или от автора на Автора, словесния художник Салман Рушди. Защото всички важни битки в живота са, в края на краищата, противоборство между омразата и обичта. Пък и когато един автор пише за края на света, всъщност пише за своята собствена смърт, маскирана като апокалипсис.

Няколко фрагмента от романа:

Ще вметна нещо, любезни читателю, ако ми позволиш: може да се твърди, че не е редно историите да се разпростират така, че те трябва да бъдат заземени на едно или друго място, да пуснат корени в едното или в другото и да разцъфнат на тази единствена почва; обаче твърде много от днешните истории са и трябва да бъдат от този множествен и разпростиращ се вид, защото в живота и взаимоотношенията на хората се случва своеобразно разцепване на атома, разделят се семейства, милиони и милиони хора са се пръснали по четирите краища на света (сферичен, наистина, и следователно без ъгли), било поради необходимост, било поради нужда. Такива съсипани семейства може би са най-удачната призма, през която да погледнем този разбит свят.  А в съсипаните семейства има съсипани хора, съсипани от загуба, бедност, малтретиране, провал, напреднала възраст, болест, болка и омраза, но въпреки това вкопчени в надеждата и любовта, а тези съсипани хора – ние, съсипаните хора! – може би са най-хубавото огледало на нашето време, искрящи късчета, които отразяват истината, където и да пътуваме, където и да се приземим, където и да останем. – Защото ние, имигрантите, сме се превърнали в нещо като спори на семена, разлетели се във въздуха, вятърът ни носи, където пожелае, докато не се закрепим в чужда почва, където много често – например сега, в тази Англия, с нейната буйна носталгия по въображаем златен век, когато нагласата на всички е била англосаксонска и кожата на всички англичани е била бяла – ние не се чувстваме добре дошли, колкото и красиви плодове да висят по клоните на плодните дръвчета в овощните градини, в които се врастваме и които ставаме.

***

Стоеше на главната улица на този истински Беранже, който му се струваше по-нереален от града на страниците му, и обясни за Абсурда по принцип, че той едновременно осмива и ознаменува нашата неспособност да дадем на живота наистина последователно значение, и конкретно за мастодонтите – че те може би демонстрират нещо за нашето засилващо се обезчовечаване, за това, че ние като биологичен вид, или поне някои от нас, може би губим моралния си компас и ставаме едновременно същества от примитивното минало на предчовеци и дългозъби зверове, но и чудовища, които терзаят човешкото ни настояще.

***

Спаси ме моментът. Да го наречем ПГ, преди Гугъл. Светът преди раждането на чудовището, в което се превърна интернет, преди епохата на електронно умножаваната истерия, когато думите се превръщат в бомби, които взривяват онези, които ги употребяват, и правят така, че всяко публично изявление да поражда поредица от такива взривове. Нашата епоха е СГ, след Гугъл, в нея властва тълпата, а смартфонът управлява тълпата. Навремето най-модерната техника, достъпна за нас, беше факсът. Беше твърде бавна, за да убива.

***

Какво изчезва, когато изчезне всичко – не само всичко, но и споменът за всичко. Нещата не просто изгубват спомен за себе си, вече не помнят какво е било, когато все още е имало всичко, преди да се превърне в нищо, но няма и кой друг да си спомни, затова всичко не само престава да съществува, но и се превръща в нещо, което никога не е било. Сякаш всичко предишно всъщност не го е имало, нещо повече, не е останал никой, който да разказва историята, няма я и цялата величава история на всичко, дори последната тъжна история как всичко е станало нищо, защото няма разказвач, няма ръка, която да пише, или око, което да чете, затова книгата как всичко е станало нищо не може да бъде написана, както не можем да напишем и историите на собствената си смърт, което е нашата трагедия – да бъдем истории, чийто край остава неизвестен дори за самите нас…

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2021 © Всички права запазени