Джон Стайнбек – 110 години от рождението на великия американски писател

Джон Стайнбек е от авторите, които не се нуждаят от въведения, тъй като името му и асоциациите, свързани с него, са известни на всички. Докато писатели като Хемингуей, Фицджералд, Фокнър и Вирджиния Улф изобретяват нови литературни стилове, играят с въображението си, деконструират езика, въвеждат лудостта и бохемството в изящните си изречения, Джон Стайнбек, макар и понякога пределно циничен, се превръща в усърден, талантлив хроникьор на залозите и илюзиите на своето време – един мисионер, филантроп и социално ангажиран хуманист, който остава завинаги да говори от името на обикновения, безпомощен пред националните катастрофи американски гражданин. Неговата литература е белязана от дълбоко състрадание към онеправданите, ярост и непримиримост с коварната реалност на властта и парите и възхищение от човешкия дух и неговото достойнство.

„Тортила Флет“ (1935) е първият роман на Джон Стайнбек – смайващо амбициозен с размаха си дебют, който поставя началото на една литературна кариера, отдадена на отразяването на безкрайната човешка душа в нейните близки
срещи с реалностите на американското общество. „Тортила Флет“ е органичен калейдоскоп от истории, които разпиляват в себе си налудничавото ежедневие на група квартални паисанос – мексиканци, индианци, испанци и европейци, асимилирани от американската действителност след края на Първата световна война. Повествованието, със своите преки алюзии за легендата за крал Артур, е гранулирано в многобройните перипетии на една шепа великолепни приятели – цикличното влизане и излизане от затвора за дребни злоупотреби, влюбването и разлюбването на красиви девойки, битовите неуредици с наеми и глоби са преплетени с болезнените рани на поствоенните неволи на едно общество, отчаяно шумно и привидно развеселено устремено към краха на Голямата депресия. Въпреки трудните пътища на всекидневното оцеляване, героите на Стайнбек, озарени от щедрата му симпатия, поливат виковете и шепотите си с несметни галони вино – от първата страница става ясно, че "Тортила Флет" е уютен квартал, подслоняващ смели опити за бягство от реалността, а Дани и неговите „съучастници“ – банда дипсоманиаци, които чрез вече романтичния кодекс на безусловното приятелство се радват на живота такъв, какъвто е. „Тортила Флет“ е само първият, пищно филантропски щрих в литературата на Стайнбек, почти ренесансово бохемски разказ за чара на бедността с дъх на вино и за силата на обикновените хора да надскачат битовите ограничения. Един много ларж роман, в който кънтят звънливите наздравици на едни от най-цветните ексцентрици в литературата от периода на изгубеното поколение.

„За мишките и хората“ (1937) е сред най-човеколюбивите произведения, писани в човешката история, произведение, дълбоко ангажирано с непосилните страдания, с безбрежните стремежи, с крехкостта на душата и с вечните надежди, с които човек живее до последния си дъх. Асиметричното приятелство между дребния, хитроумен и често саркастичен Джордж и тромавия, огромен, умствено изостанал Лени е символ на отчаяното приятелство, единственият възможен топъл и човешки пристан в свят на хладна и трагична самота, приятелство, сравнимо може би само с това между Макмърфи и Чийф в „Полет над кукувиче гнездо“. „За мишките и хората“ е преди всичко текст за човешката мечта и за мечтите не само като механизъм за оцеляване, но и като смисъл на съществуването – да живееш с мечти, отвъд тяхното осъществяване, означава според Джон Стайнбек да постигнеш независимост, нежност и достойнство в свят, който ти отказва да ги получиш. Макар героите на американския автор да са безпомощни и безнадеждно захвърлени в мътния въртоп на суровата действителност на мигриращите наемни работници, макар Джордж и Лени да са бедни, бездомни, безправни и самотни, Стайнбек ги дарява с мечти и със способността да останат добронамерени и искрени в намеренията си. В речта си при приемането на Нобеловата награда за литература през 1962 г. Стайнбек казва: „...писателят е упълномощен да декларира и да празнува доказаната човешка способност за величие на сърцето и духа – за галантност при погром, за смелост, състрадание и любов. В безкрайната война срещу слабостта и отчаянието това са ярките знамена на надеждата и стремежа. Убеден съм, че писател, който не вярва в съвършенството на човека, няма никакво място в литературата“. Именно с произведение като „За мишките и хората“ Стайнбек всеотдайно изпълнява своя хуманистичен дълг към литературата в навечерието на най-зловещата катастрофа на XX век.

„Гроздовете на гнева“ (1939) е иконичният роман, най-дискутираната книга в Америка за целия XX век, скандална, пророческа и гневна творба, напоена с горещата пот на многомилионната работническа класа, която, въпреки че бива посечена от финансовия крах и нейното бъдеще е отнето завинаги, продължава да строи Америка с непоклатимо достойнство и неопетнен човешки морал. Каквото и да се напише за „Гроздовете на гнева“, то е вече написано, а и винаги остава нищожно в сравнение с влиянието и престижа на тази „забранена“ книга. Джон Стайнбек печели през 1940 г. наградата „Пулицър“, която валидира романа му като шедьовър на американската проза – нито един писател до този момент не е бил такъв яростен адвокат на потиснатите, на онеправданите и социално слабите, абсолютно категоричен в социалните си преценки, във филантропския си порив да защити честта на обикновения американец, който се е превърнал в жертва на безскрупулния капитализъм. Джон Стайнбек бива едновременно нападан политически както от левите, така и от десните заради своите тогава обявени за „комунистически“ възгледи – едно политическо късогледство и една порочна критика, която в конюнктурния хаос не успява да различи непреходните човешки стойности от евтината политизирана демагогия. Естествено, тестът на времето е по-силен от страстите на момента и логично днес романът „Гроздовете на гнева“ се е превърнал в култ, който, от една страна, най-успешно е запечатал в себе си епохата на Голямата депресия и от друга, е настолна книга по солидарност и колективна борба срещу репресията и отчаянието.

„Зимата на нашето недоволство“ (1961) е последният роман на Стайнбек, неговата заключителна бележка към съдбата на американското общество в романизиран вариант. Озаглавена с цитат от Шекспир, тази творба сама по себе си достига до нивото на универсални истини за нелекия път, който изминават човекът и неговата душа в едно общество, чиито добродетели ферментират за сметка на пандемична алчност, опортюнизъм и себичност. „Зимата“ може лесно да бъде характеризирана като морална творба – текст, който, проследявайки моралния разпад на главния герой Итън Алън Холи, изобличава лицата на порока, на изкушението, на предателството, на безчестието. Холи, без да служи за поучителни цели, е лошият пример на човека, който от слабост и безверие посяга към отровните блага на престъпността. Героите в този последен мрачен опус са покварени от корупцията, съблазнени от лесния изход на самоубийството, изгубили всички поддържащи ги лични и обществени устои – но Стайнбек отказва да ги съди назидателно и макар и отвратен от цинизма им, ги разбира, защото знае, че само разбирането и състраданието могат да спасят човека, само една почти божествена в милостта си любов към човека, в хилядократните му проявления може да му даде бъдеще.

„Пътешествие с Чарли“ (1962) и „Америка и американците“ (1966) са две нехудожествени произведения, отразяващи по-малко познатата страна на Стайнбек – като публицист, наблюдател и изследовател на социални, политически и морални казуси в продължение на 30 години, публикувани в над 40 периодични издания. „Пътешествие с Чарли“ е личен проект на Стайнбек – придружен само от своя пудел Чарли, тежко болният писател поема на едно трансконтинентално пътуване през сърцето на Америка, за да изследва природата на американеца в неговия естествен, ежедневен свят – сякаш Стайнбек, който винаги е служил на обикновения човек с разбиращата си и прощаваща проза, тръгва на път с надеждата да види, че Американската мечта не е успяла да разруши собствената му страна. Доста от анализаторите на книгата смятат, че голяма част от фактите в нея са „фалшифицирани“, че писателят е добавял и доукрасявал много истории, но това, реално, няма значение – границата между измислицата и документалността изчезва в името на важните изводи за съвременния свят, в който живеем. Редица филми, от „Родени убийци“ до „Това трябва да е мястото“ (2011), улавят духа на Америка по пътя, но много малко са книгите като „Пътешествие с Чарли“, които достигат същия визуален мащаб, същия смайващ пейзаж на многоликото американско общество с всичките му травми, илюзии и мечти.

По случай 110-годишнината от рождението на Джон Стайнбек издателство „Колибри“ публикува сборника с журналистически текстове „Америка и американците“ (1966) – последната книга на писателя. Стайнбек казва: „Журналистиката притежава и най-възвишената добродетел, и най-голямото зло“, подчертавайки контрастната същност на една професия, на едно изкуство и на една индустрия, която, упражнявайки своята четвърта власт, може да има съзидателни и разрушителни страни в зависимост от целите и начините, чрез които е използвана. Журналистиката на Стайнбек е професионална, проникновена и изстрадана, всяка една от темите, до които се докосва през 30-годишната си кариера – бедност, расизъм, война, етнически проблеми, глад, политически маневри, социални повратности – е разгърната с брилянтен почерк, с голямо сърце и с изострено социално съзнание за ангажираност с проблемите на обществото и на целия ХХ век. Стайнбек е бил кореспондент в Италия по време на Втората световна война, както и във Виетнам през 60-те, пътува до Русия, Франция и Израел – докладите му, есетата и статиите са посветени както на общочовешките казуси на миналия век, така и на техните конкретно американски измерения. Тази юбилейна колекция журналистически текстове, пъстра плеяда от погледи, съмнения, надежди и равносметки, завършен портрет на Новия свят, е перфектната книга, която да отбележи годишнината от рождението на един от най-великите хуманисти и писатели в историята на литературата – Джон Стайнбек.