Изтребване на тираните

„Звуци и други истории“ (превод: Мария Хаджиева, съставител: Катерина Кокинова) e първи том от рускоезичните разкази на Владимир Набоков. Нишките, свързващи образите в това изкусно и опияняващо словесно платно, са различни, но от читателя зависи „да отгледа пашкула им, който ще се превърне в кадифеночерна пеперуда с пурпурни петна, въздъхваща в порив на нежно, възхитително, почти човешко щастие“. Разкази като „Звуци“, „Приказка“ и „Кръг“ засвидетелстват императивното наблюдение на Набоков, че една книга не може да се чете, тя може само да се препрочита. Докато чакаме да излезе вторият том, ви предлагаме откъс от разказа „Изтребване на тираните“, написан във Франция през 1938 г. Според Набоков Хитлер, Ленин и Сталин си оспорват трона на тиранина от разказа, за да се срещнат отново в „Bend Sinister“ (1947) с пети жабок, което завършва „процеса на изтребване“. Набоков е гениален стилист и да го превеждаш, е мяра не толкова за професионализъм, колкото за преводаческа храброст и безмерна любов към литературата. Храброст и любов, които тук се отплащат докрай.

Когато боговете понякога приемали човешки образ и в синкаво­-лилави одежди, скромно и силно стъпвайки с мускулести нозе в сандали, се появявали сред полските работници или планинските пастири, тяхната божественост не била ни най­-малко накърнена; напротив – в очарованието на човечността, която ги облъхвала, се съдържало най­-изразителното обновяване на неземната им същност. Но когато един ограничен, груб, слабо образован човек, на пръв поглед треторазреден фанатик, а в действителност твърдоглав, жесток и болезнено надут мрачен простак – когато такъв човек се дегизира като бог, ти се иска да се извиниш на боговете. Напразно биха ме уверявали, че самият той като че не е виновен, че го е издигнало и сега го държи на железобетонния престол неумолимото развитие на съмнителни, зоологически, зоорландски идеи, от които бе прелъстена моята родина. Идеята подбира само топоришката, човек е свободен да донаправи брадвата – и да я използва.

Впрочем повтарям: не съм много наясно какво е полезно за държавата и какво е вредно, и защо за пролятата кръв нищо не го лови. От всички и всичко ме занимава само една личност. Това е моя слабост, натраплива представа и същевременно нещо, което сякаш ми принадлежи и единствено аз имам право да го съдя. От младини, а аз вече не съм млад, злото у хората ми изглеждаше особено отвратително, задушливо­ непоносимо, изискващо незабавно осмиване и изтребване – а същевременно доброто у хората едва забелязвах, дотолкова то ми се струваше нормално състояние, необходимост, нещо дадено и неотнимаемо, както, да речем, съществуването на живото предполага способност да се диша. С годините развих най­-тънък нюх за лошото, но към доброто започнах да се отнасям малко по­-иначе, разбирайки, че неговата обикновеност, обуславяща невниманието ми, е обикновеност толкова необикновена, та изобщо не е сигурно, че винаги ще ми е подръка, ако ми потрябва. Поради тази причина преживях труден, самотен живот, в мизерия, под наем – ала винаги имах неясното усещане, че моята къща е току зад ъгъла и ме очаква, и че ще вляза в нея веднага щом се отърва от хилядите мними ангажименти, запълнили живота ми. Боже мой, как мразех тъпотата, квадратността, как бивах несправедлив към някой добър човек, у когото съм забелязал нещо смешно като скъперничество или почит към богаташите. И ето сега пред мен е не просто слаб разтвор на злото, какъвто може да се намери у всекиго, а зло със страшна сила, чиста проба, огромен съд, пълен догоре и запечатан.

От дивоцъфтящата моя държава той направи обширна зеленчукова градина, в която с особена грижа са обградени ряпата, зелето и цвеклото; затова всички страсти в страната са сведени до страст зеленчукова, земна и дебела. Зеленчуковата градина в съседство с фабрика с непременно звуково участие на маневриращ локомотив, с безнадеждно белезникаво небе на градски покрайнини – и всичко, което въображението механично добавя към това: ограда, ръждива консервена кутия сред бурена, счупени стъкла, нечистотии, взрив на черно жужене на мухи изпод краката… ето днешния образ на моята страна – образ на крайно униние; но унинието у нас е на почит, и хвърленият веднъж от него (на сметището на глупостта) лозунг: „Половината от земята ни трябва да бъде обработена, а другата половина асфалтирана“, се повтаря от глупците като нещо, изразяващо върха на човешкото щастие. Пак добре, ако той ни хранеше с тази жалка истина, която някога е прочел от някакви площадни софисти; но той ни храни с люспите на тази истина и начинът на мислене, който се изисква от нас, е построен не само върху лъжлива мъдрост, а и върху нейните отломки и спънки на речта. Но за мен същността не е и в това, тъй като, разбира се, ако имаше идея, на която да робуваме, най­-вдъхновената, най­-възхитителната, освежително росна и сияйна, робството щеше да си остава робство, доколкото биха ни я наложили. Не, главното е това, че с нарастването на властта му започнах да забелязвам, че гражданските задължения, наставления, ограничения, заповеди и всички други видове натиск, упражнявани върху нас, стават все повече и повече подобни на самия него, показвайки несъмнено родство с определени черти на характера му, с подробности от миналото му, така че по тях, по тези наставления и заповеди, би могло, както октопод по пипалцата, да се възстанови неговата личност, онази негова личност, която аз като малцина добре познавах.

С други думи, всичко наоколо приемаше неговия облик, законът започваше смешно да напомня походката и жестовете му; в зарзаватчийниците се появиха в необикновено изобилие краставици, с каквито така лакомо беше се хранил в младостта си; в училищата бе въведено преподаване на циганска борба, с каквато в редки моменти на сдържана игривост се занимаваше на пода с брат ми преди двайсет и пет години; във вестникарските статии и в книгите на угодливите белетристи се появи онази отривиста реч, онази мнима лапидарност (безсмислена по същество, тъй като всяка кратка и сякаш излята фраза повтаря по различен начин един и същ казионен труизъм или изтъркана бюрократична баналност), онази сила на думите при слаба мисъл и всички кълчения на стила, които са му присъщи. Скоро почувствах, че той, такъв, какъвто го помня, прониква навсякъде, заразява със себе си начина на мислене и бита на всеки човек, така че неговата бездарност, скуката, простоватите му навици се превръщаха в нормативен живот на моята страна. И накрая законът, установен от него, неумолимата власт на болшинството, непрекъснатите жертвоприношения на идола на болшинството – изгуби всякакъв социологически смисъл, тъй като болшинството – това е той.

***

Вярвам в чудото. Вярвам, че по някакъв неясен за мен начин тези записки ще стигнат до хората, не днес и не утре, но в някакво по­-далечно време, когато светът ще има свободен ден, за да се заеме с разкопки – в навечерието на нови неприятности, не по­-малко забавни от днешните. И ето, знае ли човек… допускам, че моят случаен труд ще се окаже безсмъртен и ще пребъде във вековете – ту преследван, ту възхваляван, често опасен и винаги полезен. А пък аз, „сянка без кости“, ще се радвам, ако плодът на моите забравени безсъници послужи за вечни времена като тайно средство против бъдещи тирани, тигроподобни, малоумни мъчители на човека.