Информация
Рейтинг (4)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Най-изостанали са обществата, в които жените са подчинени

26 февруари 2021 г.
Най-изостанали са обществата, в които жените са подчинени

Къде се крие коренът на тази експлозивна смес от желание и ненавист към жените? Защо не се воюва срещу насилието над жената, така както се воюва срещу наркотиците, тероризма или престъпленията? Отговорът е очевиден: насилието и страхът са инструменти за контрол.

„Библията е най-надценената книга“, казва Исабел Алиенде в интервю за „Гардиан“ от януари 2020 година. Само няколко месеца по-късно се ражда Mujeres del alma mia, излязла на български под заглавие „На жените с обич“ - един великолепен манифест на феминизма и свързаните с него доброкачествени обществени трансформации, които са по-належащи от всякога. Защото насилието срещу жените нормализира още много и различни форми на насилие по всички краища на света.

Острото негодувание на Алиенде срещу мачизма датира от най-крехката й възраст и произтича от незавидното положение на нейната майка: „Не преувеличавам, като казвам, че бях феминистка още в детската градина, преди понятието да стане известно в моето семейство.“ Исабел разказва как Панчита, нейната борбена майка, е била изоставена от мъжа си в Перу с две малки деца и новородено пеленаче на ръце. Това я принудило да се премести в  дома на родителите си в Чили, където писателката прекарва първите години от своето детство. Панчита и прислужниците в къщата били покорни жертви, лишени от средства и право на глас, първата, защото се е опълчила на условностите, а другите – защото са бедни.

В Чили стълбът на семейството и общността е жената, особено сред работническата класа, където бащите идват и си отиват и често се изпаряват яко дим, забравяйки напълно за децата си. Затова пък майките са дървета със здрави корени. Те поемат грижата за собствените, а при нужда и за чуждите деца.

Исабел бързо си дава сметка, че бунтарството и вироглавият й характер се възприемат от околните като патология единствено заради пола й. Разбира, че източник на лошото отношение към жената е нейното подценяване. Ропотът от детството се усилва с времето – тя никога не се примирява с ограничената женска роля, предопределена от семейството, обществото, културата и религията. На 15 години се отдръпва завинаги от Църквата (а по-късно и от вярата си в Бог) заради присъщия за всяка религиозна организация мачизъм: „Не мога да бъда член на институция, която ме смята за човек втора ръка и чиито ръководители, винаги мъже, налагат свои правила със силата на догма и се радват на безнаказаност.“ Като млада жена, навършила пълнолетие в края на 60-те години, тя яхва първата вълна на феминизма. Обградена от съмишленици журналистки, тя за първи път се чувства комфортно в собствената си кожа и започва да руши табута „с нож между зъбите“. А табутата, засягащи жените, са много:  целомъдрие, менопауза, противозачатъчни, пари, алкохолизъм, аборт, проституция и т. н. Исабел чете Силвия Плат и Вирджиния Улф, Симон дьо Бовоар и Джърмейн Гриър, Бети Фридан и Глория Щайнем, които й помагат да доизбистри идеите си. Оспорва свещени понятия като майчинството, което изисква пълна жертвоготовност и отдаденост само от единия член на семейството: „Хрумна ми да заложа на хумора, защото бързо схванах, че и най-дръзките идеи стават приемливи, ако предизвикат усмивка.“ Така се ражда нейната колонка „Цивилизовай дивака до себе си“, която парадоксално има повече почитатели мъже.

Като се започне от дългосрочните вреди от колонизацията, расизма, експлоатацията и порочното разпределение на блага, постулатите на мачизма, религиозния догматизъм и послушанието, изтъквано като женска добродетел, и се стигне до кризата с бежанците, трафика на хора (жени и деца!) домашното насилие и опитите за забрана на аборта, които продължават да се захранват от мътните течения на патриархалното мислене - светът, в който живеем, трябва да бъде разтърсен до основи и пресъграден, но дали настоящата здравна криза ще бъде катализатор на този процес или напротив? Макар да осъзнава, че „при всяко извънредно обстоятелство наяве излиза най-доброто и най-лошото у хората, появяват се герои и подлеци“, на Алиенде й се иска да вярва, че глобалното нещастие ще прогони демона на апатията и ще ни принуди да мислим по-трезво за последствията от  егоцентризма, алчността и неудържимото консуматорство.

 „Трябва да оспорваме всичко, от религията и законите, до науката и обичаите. Нека се разгневим наистина, да се разгневим до такава степен, че гневът ни да срине основите, на които се крепи тази цивилизация“, призовава Исабел в „На жените с обич“.

Според нея спасението е в почтеността, милосърдието, солидарността и безкомпромисните усилия по посока към окончателна смяна на цивилизационния модел. Въпреки промените в редица дискриминационни закони патриархатът продължава да доминира като система за политическо, икономическо, културно и религиозно потисничество, която облича във власт и привилегии мъжкия пол. Тази система се крепи на различни форми на изключване и агресия: мизогиния, хомофобия, класово разделение, ксенофобия... Исабел Алиенде напомня, че гениталното осакатяване на милиони жени е позорен факт и в наши дни, че преждевременният и насилствен брак още се практикува в Йемен, Пакистан, Индия, Афганистан и някои африкански държави, също и в някои религиозни общности в САЩ, с драматични физически и психологически последици за момичетата. За авторката на „Ева Луна“ и „Цвят продълговат в морето“ църквата е ретроградна институция и съучастник в механизмите на потисничество спрямо жените. Докато от нищетата можеш да се измъкнеш понякога, от стигмата върху пола измъкване няма. „А какво включва моят феминизъм? Начин за разбиране на човешките взаимоотношения и за света, залог за справедливост, борба за еманципацията на жени, гейове, лесбийки, ексцентрици и всички онези хора, върху които системата оказва натиск… Не е въпрос да отвърнеш на разрухата с разруха, а да я предотвратиш“, убедена е писателката, затова не бива да допускаме развихряне на такива могъщи реакционни сили като фундаментализъм, фашизъм, фалшив традиционен морал. Алиенде отхвърля пораженческото мислене. Смята, че е абсурдно да се боим от промяната и да позволяваме да ни унижават само защото сме прегърнали малодушната формула „по-добре познато зло, отколкото непознато добро“.

В същото интервю за „Гардиан“ от януари 2020 г. Исабел Алиенде казва, че книгата, която е променила живота й, е „Къщата на духовете“. Именно тя й носи онова окриляващо чувство за независимост и вътрешна свобода, което ще очертае траекторията на бъдещите й успешни житейски и професионални битки. Но ще минат десетилетия, преди Исабел да получи признанието, което всеки писател мъж при същите обстоятелства щеше да счита за сигурно. Ето какво отбелязва тя в На жените с обич: „Най-трудно ме прие критиката в Чили, но това е присъща особеност на страната, там всеки, издигнал се над средното равнище, бива смачкван, с изключение на футболистите… След като издадох двайсет книги, преведени на четиресет и няколко езика, един чилийски писател каза по повод моята кандидатура за Националната награда за литература, че аз дори не съм писателка, а само драскачка. Когато го запитали чел ли е нещо написано от мен, на което да основе мнението си, той отговорил, че по-скоро би умрял.“

С бликащо чувство за хумор Исабел разказва и за трите си брака, за опредметяването на жената от козметичната и модната индустрия, за остаряването и суетата, за романтичната любов като „колективна илюзия“: „Не бих искала да се връщам към епичните глупости, които вършех между трийсетата и петдесетата си година по вина на нагона, но пък не искам и да ги забравям, защото са като медали за заслуги. С години съм тренирала, за да стана пламенна старица, така както други тренират за катерене на планини или шахматни турнири.“ Когато се обръща с трепет към първите си стъпки на световната литературна сцена, тя отдава заслуженото на една от най-значимите жени, с които я среща животът – Кармен Балселс. Но книгата е населена с още много горди и непримирими жени със свободолюбив дух, постигнали забележителни успехи на територията на феминизма и борбата с мракобесието и невежеството, в т.ч. активистките Стефани Синклер и Олга Мъри и вдъхновяващата президентка на Чили Мишел Бачелет.

Днес, наближавайки 80-те, Исабел Алиенде няма съмнения какво искат жените: „Да се чувстваме сигурни, оценени, да живеем спокойно, да разполагаме с лични средства, да общуваме, но най-вече искаме любов… Искаме равноправна и справедлива цивилизация без дискриминация по пол, раса, класа, възраст или по всякакъв друг разделящ ни признак. Не съм готова да предам факлата си и се надявам никога да не бъда. На нашите дъщери и внучки им предстои да живеят заради нас, както ние живяхме заради нашите майки, и да продължат работата, която ние не успяхме да довършим.“

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2021 © Всички права запазени