Информация
Рейтинг (2)
Мнения (0)
Публикувай мнение

„Да кажеш почти същото“ не е само за преводачи

18 февруари 2021 г.
„Да кажеш почти същото“ не е само за преводачи

„През последните години отношението към превода в България претърпя развитие, но допълнително внимание не е излишно, и то не само към преводачите, а и от страна на тях самите в посока към повече самовзискателност.“

Един разговор с Дария Карапеткова, преподавател в специалност „Италианска филология" в СУ „Св. Климент Охридски, преводач от италиански език и литературен критик.

През 2016 г. излезе Вашата монография „За превода“, която беше отличена със специалната награда на Съюза на преводачите в България за изключително високо постижение в областта на теорията, историята и критиката на превода. Пет години по-късно във Ваш превод излиза „Да кажеш почти същото. Опити в полето на превода“ на Умберто Еко. Какво е чувството да се превежда книга за превода? Имахте ли някакви съмнения, колебания?

- Този труд на Еко заема челното място в личната ми класация. Той съчетава всички направления, в които авторът му е безспорен виртуоз. Има го ерудираното взаимодействие с огромна по своя обем обработена база данни, има новаторски и оригинални идеи, има го и диалогичния остроумен тон на академичния човек, способен да държи с лекота вниманието на аудиторията.

Всичко това в „Да кажеш почти същото“ е поставено в услуга на темата за превода - водещата в моите интереси на преподавател, изследовател и практик. Така че, признавам, пристъпването към превода на тази книга беше продиктувано от вкуса ми към интелектуални предизвикателства. Освен това смятах за нередно отсъствието на подобно произведение в превод на български език, тъй като всяка уважаваща себе си култура е длъжна да го познава. Колебанията ми бяха свързани с преводимостта на част от примерите и словесните експерименти, с които Еко богато илюстрира теориите си. В това отношение книгата съдържа цялата палитра от казуси, с които един преводач може да се сблъска. Любопитно ми е какво ще си помислят читателите за резултатите от тази схватка.

В анотацията на „Да кажеш почти същото“ се казва, че това е отворена книга. Защо е такава?

- Теорията за отворената творба я освобождава от изключителната власт на автора ѝ над нея и разрешава еволюиращите във времето интерпретации, или иначе казано - дава думата на читателите, при целия контекст и багаж, който техният прочит предполага.

Еко не само открива безброй интересни приложения на тази теория в заобикалящата ни информационна и културна среда, но и я илюстрира в собствената си писателска практика. Как и защо, става видно в „Да кажеш почти същото". Книгата слага в ръцете на читателя инструмент за разбиране. В епохата на функционалната неграмотност това е все по-важно. Но тя прави и нещо повече: посочва смисъла на отделните творчески похвати, както и последствията от избора на думите. Веднъж осмислени, тези послания ще бъдат продуктивни постоянно, с други думи - това произведение на Умберто Еко съпровожда израстването на своите читатели чрез отворен виртуален диалог с тях. 

За кого е предназначена тази книга - за преводачи, филолози или за по-широк читателски кръг?

- Макар това да е по своята тематика и същност едно експертно произведение, то е по силите на всеки, който иска да се докосне до вълнуващите механизми на езика и неговите литературни употреби. Текстът е написан достъпно - той все пак тръгва от университетски лекции и едно от най-очарователните неща в него е диалогичният тон, който създава усещането, че сме слушатели на някой от семинарите на Умберто Еко на живо. Същевременно се жонглира с внушителни знания от областта на световната хуманитарна култура, така че какво по-хубаво от това до нея да се докосне един максимално широк кръг от читатели? 

Умберто Еко е известен със своята уникалност и ерудиция. Какви изненади крие тази книга?

- Като писател и като учен Еко е изключително пълно представен на български език и у нас трудно може да се говори за изненади, тъй като и в тази книга той остава верен на най-доброто, с което го познаваме като автор. По-скоро очаквам ето какво: погледът му към темата за превода да има образователно и легитимиращо въздействие върху начина, по който у нас се отнасяме към преводаческата професия. През последните години отношението към превода в България претърпя много положително развитие, но допълнително внимание не е излишно, и то не само към преводачите, а и от страна на тях самите в посока на повече самовзискателност.

Изглежда, не е лесно да се даде дефиниция на това що е то превод. Така започва първата глава на „Да кажеш почти същото". Защо е толкова трудно да се дефинира преводът? 

- Статусът на преводача и неговата работа продължава да предизвиква терминологичната теоретизация, тъй като практиката непрестанно доказва превъзходството му спрямо всяка дефиниция. Това е и голямото очарование на темата за превода - нейното обсъждане я подмладява, което доказва, че тя нито може, нито трябва да бъде изчерпвана.

„Преводачите, които срещнах през живота си, почти винаги превъзхождаха писателите. Те бяха по-образовани, по-културни, много по-добри и по-достойни от повечето от тях" . Това са думи на Емил Чоран. Доколко преводачът е редактор на една книга?

- Има един междинен етап след приключването на превода и преди предаването на ръкописа, който лично за мен е най-изтерзаващ. Това е моментът на така нареченото саморедактиране, в който превъзбудата от близкия контакт с оригинала вече е поутихнала, а текстът започва да се разглежда през погледа на приемащата култура. Този прочит - неотъпкан, настръхнал, леко скептичен и очакващ да бъде убеден - се извършва от същата фигура, която досега е била най-запаленият радетел за това литературно въвеждане на новия гост. Как се отработва подобно раздвоение? Как ставаш съдник на собствените си решения? Не зная дали преводачът може да се нарече редактор, но той е длъжен да оцелее след въпросите, които си е поставил в тази разкъсваща междинна фаза в своята работа, а за да може да им отговори, той няма избор - трябва да е по-образован, по-културен, по-добър и по-достоен всеки следващ път в трудното надмогване на самия себе си. 

Има една италианска поговорка, която гласи, че преводачът е винаги предател. Как бихте я изтълкували?

- Да Ви призная, малко се бунтувам срещу тази игра на думи, защото лаконичността ѝ погрешно навежда на мисълта, че тя е универсално валидна. Всъщност би трябвало да се сещаме за нея само в случаите, когато предателството е реално налице. Не че са малко тези случаи... Но преводът е (и е бил през вековете) единственият ефикасен начин за сближаване и плодотворно взаимодействие между култури, общности, епохи, светове. 

Вие преподавате превод от и на италиански, устен превод, теория и критика на превода. Какви са Вашите послания към студентите? Как се става добър преводач?

- Далеч съм от мисълта да раздавам предписания и не го правя, защото рецепта няма. Според мнозина няма и смисъл от обучението по превод, с което обаче е изключено да се съглася. Дори това, което сме свикнали да наричаме усет и талант, всъщност е резултат от натрупвания в културно отношение, резултат е от продуктивно обработване на получени стимули, срещи с образци. Това е и задачата ни в Университета - да срещнем студентите с работещите и неработещите модели, да ги анализираме, да осмислим мощността на езиковия инструмент и щетите, които можем да нанесем чрез него. Както в много други направления, и тук информираността е ключова.

Казано накратко: творчество - да, самодейност - не. На първо място е четенето - естествено, не на фейсбук литература. Също така в превода е важна йерархичността - покрай собствените ми научни разработки с изненада установих колко често егото на преводача е заглушавало автора и е ставало причина за несполуки. И още: в превода нещата не стават бързо, а търпението не е отличителна черта на нашето време...

Интервюто е публикувано в „Дневник“ на 10 февруари 2021 г.

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2021 © Всички права запазени