Информация
Рейтинг (1)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Лудостта е тайната на гения

08 февруари 2021 г.
Лудостта е тайната на гения

„Веднъж Джойс споделил пред полския писател Ян Парандовски, че може би наистина е лудост да стриваш думите като в мелачка, за да извлечеш есенцията им, или да ги присаждаш една към друга, за да създаваш кръстоски или никому неизвестни вариации, да бракосъчетаваш несъчетаеми думи, вечно да сглобяваш и разглобяваш.“

„Сам ще превърна името си в легенда и то ще пребъде“, така се зарича Джеймс Огъста Джойс, роден на 2 февруари 1882 г. и напуснал без жалост този безрадостен свят през 1941 година. Ако дълго сте отлагали четенето на „Одисей“, след увлекателната и възбуждаща апетита книга на Една О‘Брайън вероятно ще посегнете към библията на модернизма с повече увереност и със същата, ако не и по-голяма доза респект.

Името му идва от латинската дума за радост, ала той се възприемал различно – „сиромах йезуит, отхвърлил с презрение земното тяло Христово, разтропан развратник и богохулник, отракан омайник, театрал безподобен, безочлив монах, сменил расото с паче перо, пулбегски ексхибиционист.“ Майка му ражда седемнайсет деца; някои умират още като бебета, други – в ранното си детство, остават десет, грижите за които често били непосилни. Когато умира малкият му брат, а по-сетне и клетата му майка, си дава сметка, че семейството е капан за неговия талант – в лицето на беснеещия си баща, на братята и сестрите си виждал единствено материал за бъдещи книги. Мизерията и скандалите се утаяват в душата му като дебел пласт горчивина и втвърдяват презрението му към средата, в която е отраснал. Ненавиждал умственото вцепенение на своите сънародници и малодушното вкопчване в Майката Църква. Затова пък творчеството му ще изобилства от религиозни мотиви и пародийни молитви. Светият дух, както го нарича той, е в мастилото на шишето, но своенравният дявол на литературната съвест е в писеца на перото.

Предвид вулканичния му темперамент никой не вярвал, че Джеймс ще постигне съвкупление с друга душа в Ирландия, но „злополучното явление любов“ го застигнало. Напориста и жилава, Нора Барнакъл нахлува в живота му с цялата свежест на простовато провинциално момиче. Докато той дирел спасение в кръчмите и бордеите, тя се занимавала с викане на духове и заклинания и работела като камериерка, за да се прехранва. Той бил на двайсет и две, тя – на двайсет.  Първата им уговорена среща е на 16 юни -  знаменателна дата, защото по-късно той ще помести цялото действие в „Одисей“ в този едничък ден, който светът ще започне да нарича Блумсдей, по името на главния герой Леополд Блум. „Мнозина недоумяват как е възможно мъж с дръзкия интелект на Джойс да се спре на такава „селянка“ и да ѝ остане предан“, пише Една О‘Брайън. - „Това е нещо отвъд тези писма, отвъд общоприетото, остава си така необяснимо, както са и Елевзинските мистерии.“ Никога друго човешко същество няма да бъде по-близко с него от Нора.

Джойс ненавиждал задушаващия го манталитет на католическа Ирландия,  хранел същата неприязън и към английския империализъм. „Не желая да бъда един литературен Исус Христос“, изригвал той, защото догматизмът го смазвал. Негов идол бил Хенрик Ибсен – смятал, че авторът на „Куклен дом“ се занимава с най-важната революция, тази в отношенията между мъжа и жената. За разказите си, които започнал да пише, когато бил на 20 години, Джойс успява да намери издател чак когато навършва 32, като междувременно ги е предлагал на близо 40 издателски къщи… Любопитното е, че в ранните му творби жените притежават морално превъзходство, макар да са в ролята на жертви. В „Портрет на художника като млад“ героините са идеализирани същества – „опали и перли, светлина и накъсана музика“, но след срещата с Нора Барнакъл женските му образи започват да въплъщават и сексуалното, и неземното, превръщат се в чародейки! Мащабът на неговата образност и колорит, както и техниката му на писане се променят рязко след „Дъблинчани“ - сборник с разкази, напоени със зловеща нежност. Не разбирал защо читателите са объркани от сетнешните му произведения: „Мога да сътворя стотици светове, изгубвайки само един-единствен.“

Написването на „Одисей“ му струва седем години. Романът е писан в три града: Цюрих, Триест и Париж, където Джойс заминава по настояване на Езра Паунд. Този седемгодишен период е белязан от хаос, недоимък и глад. (Случвало се е Нора да го чака на открито с дете на ръце, докато той урежда наема за следващата нощувка.) След публикуването на книгата писателят ще бъде обвинен в какво ли не: чудовищна техника на писане, безумна разточителност, оскверняване на стила, маниакален интерес към телесните функции... Славата, казва Рилке, е квинтесенция на всички грешки, свързани с едно име. Около името на Джойс обаче започнали да се роят митове: че бил мизантроп, пристрастен към кокаина, че обслужвал херцогини, че бил пропагандатор на болшевиките, че шпионирал за Австрия по време на войната, че текстът на „Одисей“ бил кодирано съобщение за Британските разузнавателни служби… Славата променя поведението на Джойс – той става по-нафукан и суетен, ала вътрешното му изгнаничество се задълбочава. Колкото до упрека в нецензурни изрази, Джойс отвръщал безцеремонно, че те се срещат и върху страниците на живота. Настоявал, че „мярката за едно произведение на изкуството е колко дълбок е животът, от който извира то.“

Главен герой в „Одисей“ е езикът, стремглаво течение и неразгадаем калейдоскоп, който поразява с шеметната си виртуозност. Джойс преобръща всички конвенции за романа, сюжета, характерите и развоя на човешките отношения. За сравнение Фокнър се е възприемал за духовен наследник на Джойс и докато трескавата му словесност действително е сравнима с потока на съзнанието на Джойс, чисто човешкото у последния е далеч по-проникновено, а Дъблин се явява не само фон на разбираемото поведение на героите му; той е пищен и мелодичен, каквито са и самите те. „Повествователната техника на Джойс се променя от нарцистична до мегаломанска, а стиловете са толкова различни, че 18-те епизода с основание може да бъдат описани като 18 отделни романа, вместени между една и съща корица.“ (Впрочем Нора никога не изчита книгата докрай.) В САЩ „Одисей“ излиза със закъснение от 20 години - с вдигането на забраната срещу Сухия режим, което дало повод на приятелите на Джойс да се шегуват, че умовете и бутилките се отворили едновременно…

Биографията на Една О‘Брайън отдава дължимото и на самоотвержената госпожица Хариет Уийвър, редактор в авангардното за времето си списание „Егоист“, която се явява не просто обожател и покровител на Джойс, а благословия за цялото му семейство. Даже когато става свидетел на арогантното му, крезовско разточителство, тя продължава да подяжда личния си капитал в името на неговите „словесни съзвездия“. Впрочем ако Джойс е целял да създаде работа на критиците за стотици години напред, несъмнено е успял, отбелязва О‘Брайън. След „Одисей“ идва ред на „Бдението на Финеган“, обявена за „лингвистична содомия“, продукт на „един катастрофирал ум“. Неговите призрачни „главосбърканици“ идвали в повече и на госпожица Уийвър. Смущавала я тоталната невнятност на прочетеното, каламбурите, които мозъкът му бълвал на едро. Джоузеф Конрад определя книгата като „плодовитата майка Ирландия с глава във вечността“. Истината е, че животът и творчеството на Джойс съществували в някаква естествена, магическа взаимосвързаност. Мнозина го считали за бездушен и самомнителен грубиян, пристрастен към долнопробното и алкохола, но неговото въображение било като метеор, думите се разпуквали в главата му, а образите се тълпели край него „като сенки пред входа на преизподнята“. Искал да изтръгне тайната от живота, а това можело да стане само чрез езика, защото „историята на човечеството е история на езика“. Отказвал да бъде прикован към каквато и да било традиция.

Амбивалентните чувства, съчетанието на ерудиция и резервираност остават негова отличителна черта до края. Същото се отнася за нетърпимостта му към държавата. Държавата, както обичал да казва, е „концентрична, човекът – ексцентричен“. Обичайно жлъчен към събратята си по перо, все пак поздравил Джордж Бърнард Шоу след оповестяването на Нобеловата награда за литература. В последните години от живота си бил почти сляп, трябвало да опипва думите си по усет – една херкулесова задача, която понякога го докарвала до плач, защото за него художествената истина била свещена. Опитвал се да държи думите под обсада. Като един чудодеен алхимик прекроявал значенията им, за да извлече от тях „истинското“ им съдържание. Затова творчеството му се сравнява с бълнуване на гений -  сякаш искал да заличи границата между съзнавано и несъзнавано, да изкове един език над всички езици, да превърне будното състояние в сън, а съня в халюцинация. За „фукльоменален тип“ като него звучи странно, но не е бил лишен от суеверие. Винаги носел камъни в джобовете си, за да го пазят от зли кучета… Бил обсебен от идеята да върне разсъдъка на своята невменяема дъщеря Лучия. Противно на очакванията, с годините ставал все по-зависим от Нора. И оставал равнодушен към политиката. Бекет, който го боготворял като свой учител, си спомня сцена, в която Джойс седи пред пианото и крещи с цяло гърло: „Какъв е смисълът от тази война?“. Писателят прогнозирал френското поражение след нацистката инвазия, дори помогнал на неколцина интелектуалци евреи да заминат за Америка, но в демоничното въздигане на Хитлер съзирал потвърждение за продължаващите исторически цикли…

През 1941 г. след сложна операция на язва смъртта на Джойс не закъснява. Последвало скромно погребение в гробището „Флунтерн“. Нора не позволила да извикат свещеник – не можела да причини това на Джим. Преди операцията писателят разговарял със сина си Джорджо за двете неизменни беди, които съпътствали живота му, а именно страха от полудяване и недостига на пари. Ако може да се вярва на Една О‘Брайън, Джойс никога не отронил и дума за смъртта. Веднъж го попитали какво мисли за живота на оня свят, а той отвърнал, че и за живота отсам няма високо мнение.

„За мен той винаги ще си остане първият град в света“, казва Джойс за Дъблин. И наистина е трудно за вярване, че не е погребан именно там. Няма друг писател, който така бляскаво и безкомпромисно да е пресъздавал град. През 1958 г. Бекет и други негови приятели предприемат инициатива по пренасяне на тленните му останки от Цюрих, която се проваля заради ирландската религиозност и швейцарската бюрократичност – „две непоклатими институции“. Затова пък в наши дни Дъблин всяка година на 16 юни чества Блумсдей,  а почитатели на писателя от цял свят четат откъси от Одисей. Джойс се извисява като трагична фигура с непроницаем ум, за който хуморът е главното оръжие. Според съвременниците му Езра Паунд и У. Б. Йейтс „той надхвърля по дарба всеки друг писател на нашето време“, а Оливър Гогарти го нарича „Данте, изгубил ключа към собствения си ад“. Все пак най-вълнуващата и умилителна епитафия за автора на „Одисей“ се мъдри в едно писмо на Нора до нейната сестра, изпратено след смъртта му: „Бедничкият ми Джим, беше толкова велик човек“.

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2021 © Всички права запазени