Информация
Рейтинг (1)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Pape Eco aleppe

18 януари 2021 г.
Pape Eco aleppe

„Всичко това възхищава: освен че е влиятелен семиотик, ерудиран медиевист, прекрасен писател, Умберто Еко е великолепен философ на повседневното, общоприетото, всепризнатото; онова, което другите смятат за нормално, а то всъщност не е.“

Умберто Еко е пестелив относно заглавието на последната си книга (2016 г.) „Pape Satàn aleppe. Хроники на едно течно общество“. Посочва само, че: „Очевидно е цитат от Данте“ („Ад“, VII, 1). И допълва: „въпреки че мнозина тълкуватели се опитаха да открият смисъла на този стих, повечето от тях твърдят, че той няма точно определено значение“. Тълкуванията на стиха са наистина много: от чисто италиански през влияния халдейски, древноеврейски, арабски, даже френски. Има сред тях и български: Константин Величков – след като първоначално в своя превод на „Ад“ предава стиха на латиница (1896 г.), а впоследствие на кирилица (1906 г.), обяснява: „Трудно е да се определи значението на тоя стих, който в текста е написан така: Pape Satan, pape Satan aleppe. То е едно непреводимо възклицание, с което Плутон изказва своето удивление, като вижда човек да влиза в неговите владения, достъпни само за душите на умрели грешници. Непонятността на думите, с които посреща двамата поети, увеличава ефекта, който произвеждат. Някои тълкуватели, като изкарват думата pape от латинското възклицание papae – какво виждам? – aleppe от еврейското алеф и гръцкото алфа, първа буква от азбуката, която се употребява още със значение на начало, началник, превеждат така тоя стих: „Що виждам, що виждате, началниче Сатана?“. Дария Карапеткова, която изследва българските преводи на Данте и пререканията между тълмачите, подчертава, че Кирил Христов (той също изписва стиха на кирилица) – вероятно тъкмо заради съревнованието с Константин Величков, се впуска в доста по-големи разяснителни подробности и дори изважда пред публиката „еврейската“ хипотеза: „идея по-малко смахната, отколкото изглежда на пръв поглед“. Но сякаш в случая по-важни от съдържанието на репликата са емоциите на Плутос: едни смятат, че се учудва, други – че заплашва. Ненапразно Вергилий, водачът на Данте, го изругава да си затваря устата и призовава поета смело да продължи надолу. Същото, което прави и Умберто Еко с тези записки „от петела до магарето“: призовава ни да продължим да се спускаме, за да разберем „течната природа“ на днешното общество, което, подобно на рубриката му „Бустина ди Минерва“ в седмичника „Еспресо“, започната още през 1985 г., е „несвързано и разнородно“; изцяло потопено във време, в което „при липса на опорни точки всичко се размива и един вид „втечнява“ (тук авторът следва Зигмунт Бауман).

Това е последната книга на Еко, която излиза три месеца след смъртта му. Но той си я е подготвил, подредил, а вероятно и редактирал. Не е лебедова песен, тъй като събира колонки, писани в течение на десетилетия. Но пък може да се каже, че прилича на песента на Солвейг – търпелива, постоянна, вярна. Търпелива, защото Еко със завидно упорство следи огромен брой „произшествия“ в италианския (и не само в италианския) политически, медиен и всекидневен живот; постоянна, защото не се уморява да посочва по един, два, три, че и повече пъти всяка глупост и несъобразителност на политици, журналисти, обикновени граждани; вярна, защото окото, с което ги наблюдава, е точно, проницателно, прецизно. Всичко това възхищава: Умберто Еко – освен влиятелен семиотик, ерудиран медиевист, прекрасен писател е заедно с това и великолепен философ на повседневното, общоприетото, всепризнатото; онова, което другите смятат за нормално, а то всъщност не е. Той е изключително даровит да види голямото зад малкото, едрото зад дребното, цялото зад детайла. И тъкмо тук идва нашият зов към този толкова фин мислител: Pape Eco aleppe – хем учудени от диалектичния му анализ, изпълнен с хумор и ирония, хем малко поуплашени от движението на „течното общество“, препълнено с мъгляви недомислия.

Недомислия, които не са само политически, макар че – ако Еко беше български интелектуалец, май щеше само за политика да се провиква. Не че няма политика в неговите колонки, има – постоянно му стои на мушка фамозният Силвио Берлускони, когото с нескрит сарказъм нарича „великия комуникатор“. Но заяжданията му с „Кавалера“ (прозвището си Берлускони спечелва през 1977 г., когато е награден с орден за заслуги към труда) не са най-интригуващата част от колонките, много по-любопитни са онези, с които Еко проиграва като почти обучителни лекции за своите читатели. Като например тази за фактите: „Скалфари и фактите (според него и според мен)“. В нея разсъждава за границите на интерпретацията, предлагайки една базова аргументация за това докъде интерпретацията би могла да се възприеме като истина и откъде нататък се превръща в лъжа: „Фактите са онези неща, които устояват на моите интерпретации“; „Фактите са онова нещо, което, веднага щом го интерпретираме погрешно, ни казва, че така не можем да продължаваме“. Има и още открития от този род, не едно и две. Както има и истинска радост от лекотата, с която ни представя иначе завъртени или пък изискващи дълбоки познания теории и истории. Лекота, която разбива митовете, с които сме израснали (или които медиите са ни втълпили), на пух и прах. Всякакви митове, големи и малки. Например за мартинито на Джеймс Бонд: „Разклатено или разбъркано?“. Или друг, по-опасен, че само мюсюлманките се забулват. Еко цитира Тертулиан, християнски апологет от II век, и го прави с неподправена наслада: „Бог ви повелява да се покриете, за да може, мисля, да не се виждат главите на някои от вас“. (Прочее това е същият Тертулиан, изрекъл прочутото Credo quia absurdum est, „Вярвам, защото е абсурдно“). Като така ни въвежда и довежда до една от може би най-същностните характеристики на течното общество: след като то битийства без опорни точки, тогава обикновено за свои опорни точки си избира митове, легенди, посредствени заблуди. Български пример, за да не ровим из Еко: Руската империя през 1877/1878 г. се сражавала за независимостта на българите изцяло безвъзмездно и безкористно – пълна измама. България изплаща на своята освободителка сума, равностойна на 32,5 т злато (10 милиона и половина книжни рубли и 43 копейки), и то само за 12 години. А за контрибуциите, които Съветският съюз измъква от нас след Втората световна война, даже не ми се отваря дума – такъв пладнешки грабеж и смучене на икономическа кръв…

Срещу такива циркулиращи из масовото съзнание фантасмагории пише колонките си Умберто Еко. И е разбираемо, че много от тях анализират медиите, може би най-големите и безобразни разпространители на популистки измишльотини днес. Разобличава ги, че са най-добрите съюзници на тероризма (по-конкретно на Бин Ладен). И се шегува със средния италианец, „господина до мен“, когато чува жалбата му: „Ама виждате ли в какви времена живеем?“, разказвайки му древните гръцки митове за Агамемнон и Клитемнестра, Медея и Язон, Кронос и децата му, Едип и Йокаста… Четеш и се забавляваш – Еко знае как да грабне вниманието ти и да ти достави интелектуално удоволствие.

Затова – макар да заявява, че тези малки писания в „Еспресо“ са „несвързани и разнородни“, аз ще възразя: нищо подобно, съвсем свързани са си и тъкмо тази тяхна свързаност сторва така, че течното общество да не се разтече окончателно. И ми се струва, че вместо да дирим опорни точки в митове и заблуди, по-добре е да ги откриваме в такива неподправени умствени заигравания, каквито ни предлага Умберто Еко в/с всяка своя книга. Защото, за разлика от Бодрияр, който също много говори за „втечняването“ (вж. „Илюзията за края или стачката на събитията“, превод Атанас Гунов и Даниел Митов, „Критика и хуманизъм“, 1995), Еко не само констатира, той и предлага алтернативи. Може би най-важната от тях откриваме на с. 482:

Обаче, струва ми се, Сол Белоу веднъж беше написал, че в епоха на лудост да мислиш, че имаш имунитет срещу лудостта, е форма на лудост. Така че не вземайте за чиста монета нещата, които току-що прочетохте. 

С други думи, не бъдете догматични, бъдете (само)иронични!…

Автор: Митко Новков, публикувано в „Култура“ / брой 9 (2972), ноември 2020

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2021 © Всички права запазени