Информация
Рейтинг (1)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Неспокойните

29 декември 2020 г.
Неспокойните

„Спомням си синкавите оттенъци по ръцете, краката и части от лицето му през последните дни и часове от живота му. Наричало се мармориране. Превърна се в нещо дори когато спря да съществува… Да намериш нов език за старото, стар език за новото; да остарееш, е само по себе си превод – искал е да преведе това, което е било, в това, което предстои.“

„Неспокойните“ на Лин Улман е роман елегия за механизмите на паметта, обичането и раздялата. За остаряването като танц със съмнителна хореография. За двама големи творци, които никога не порастват окончателно. И за жребия да си тяхна дъщеря – роля, чийто скелет е отчаяният копнеж за близост и семейна идилия. Емоционално вглъбено, изящно фрагментирано и одухотворено с музиката на Бах и Бетовен, това произведение е определяно от критиката като „омагьосващ литературен шедьовър“. Искрящо размишление върху езика, скръбта и историите, които плетат капризната тъкан на живота ни.

Мисля, че цял живот съм тъгувала за родителите си. Те се променяха пред очите ми, както децата ми се променят, и не знам какво съм означавала за тях. Мога ли да тъгувам за хора, които все още са измежду живите?

Лин започва да интервюира баща си, знаменития шведски режисьор Ингмар Бергман, или „момчето от Форьо“, както е искал да го наричат, за да напишат заедно книга за остаряването. За целта използва диктофон. Той обича дъжда, освен това е болезнено „ригиден“ и пунктуален, има план за всичко, дори за погребението си. Тя е най-малкото от деветте му деца, плод на любовта му с норвежката актриса Лив Улман. Връзка, която не води до брак, затова пък двамата с Бергман остават другари до живот. За да въведат ред в разрива помежду си, двамата приемат нещо като кодекс на раздялата. („Бащата често ласкаеше майката, че тя е неговият страдивариус. С други думи: инструмент от най-високо качество със силен и плътен звук. Това е пример за склонността на майката и бащата да се ухажват чрез метафори.“) В книгата по неизбежност става дума за петте съпруги на режисьора, за неговия демоничен талант за сбогувания. Специално място е запазено за Ингрид, последната му съпруга.

Всяко лято Лин посещава баща си в любимата му каменна къща, заобиколена от гори, макове и Балтийско море. Но ето че малкото момиченце е вече жена, а той е в края на 80-те и се опасява, че думите и паметта му се изплъзват. Диалозите между баща и дъщеря, представени като стенограми, свидетелстват как той, сбъднатият магьосник в киното и театъра, режисира „тежката, изтощителна и негламурна работа“, наречена старост. След смъртта на Бергман съпругът на Лин открива забравените записи в един кашон на тавана. Така се ражда тази книга, чиито езикови акорди напомнят за картините на американската художничка Джорджия О’Кийф: нейните многозначителни видения и халюцинации навяват усещането за двойна перспектива към отразявания обект, едновременно много близка и много далечна…

Мобилността на гледната точка в „Неспокойните“ прояснява истината за взаимоотношенията баща-майка-дъщеря само дотолкова, доколкото я умножава. В това се състои парадоксалното въздействие на книгата – Улман отказва да бъде обикновен семеен хроникьор и акушер на сензации, остава предана на писателския си инстинкт. Без да изпада в благоговение, тя не спестява наблюденията си върху харизмата на своя баща, като отчита умението му да кара останалите да се чувстват „единствени“. Не подминава мълком и неизлечимия му нарцисизъм, даже когато немощта и меланхолията спускат бавно завесата на тази величествена житейска мелодрама с лайтмотив любов към изкуството. Сравнително бегли, но съвсем не маловажни са щрихите, от които изплува образът на майката. Доколкото има оценъчни нюанси тук, те са някак хладни и отстранени по отношение на това абсолютно и суверенно присъствие, произтичащо най-вече от честите отсъствия:

„Срамно е и егоистично да искаш да те обичат безрезервно и в същото време да те оставят на спокойствие… За майката въздействието беше важно. Как тя въздейства. Как всичко около нея въздейства. Тя произлизаше от своето въздействие. Майката не е богиня, но красотата ѝ принадлежи на всички и на никого – като някой национален парк.“

Там някъде между  първата и последната жига, между неловките, безтегловни срещи и натежалите от догадки отсъствия, между мигащите на екрана образи, смотолевените думи и властните промеждутъци тишина, чийто венец е погребението като театър на смъртта, авторката си дава сметка, че личната й история все повече заприличва на историята на нейните родители. „Човек получава това, за което мечтае, но не по начина, по който си мисли“, обичал да казва режисьорът. Но това несъответствие понякога е толкова напрягащо, че на човек му иде да се разпадне и да се стопи, да се превърне в шепот... или вик.

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2021 © Всички права запазени