Информация
Рейтинг (1)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Хаосът да си човек

12 декември 2020 г.
Хаосът да си човек

„Ние имаме вътре в нас нещо, което свързва всичките ни части, частта, която помни, която ръководи, която организира. Всичко идва от него и отива при него. Това е нещо като същност, това, което сме ние – гръбначен стълб, но не от кости, а от чувства, разбираш ли? Това е като самоувереност, но е нещо повече, това е увереността, че все пак имаш себе си, че имаш нещо стабилно сред целия този хаос на това… да си човек.“

„Три етажа” е блестящ експеримент с формата на самия роман, но и с опитите на едно разнолико общество да открие своята идентичност. Трите етажа от заглавието се отнасят към три отделни новели, три истории, разказани в монологична форма, чието действие се развива в триетажна сграда в предградията на Тел Авив. Трите изповеди са метафора на основните етапи в теорията за личностното развитие на Зигмунд Фройд. Първият етаж, който бащата на психоанализата нарича id, съдържа всички наши импулси и копнежи. Средният етаж е егото, което се опитва да бъде посредник между нашите желания и реалността. А третият етаж е владението на Негово Величество, суперегото, което ни „санкционира“ или задължава да се съобразяваме с ефекта от нашите действия върху обществото. Съседите от трите етажа, също като историите, се засичат небрежно, бегло, ужким случайно. Обединяващата теза на тази тройна автодисекция е откровението, че няма такова нещо като нормален човек или нормални действия. Има само действия, които определен човек в определен момент трябва да направи. Или не може да не направи.

Първата история ни запознава с Арнон, който живее със съпругата си и двете им малки дъщери. Той споделя със стар приятел от армията тревогата си за вероятността една от дъщерите му да е била сексуално малтретирана от възрастния съсед на същия етаж. „Никога не знаеш какво става с хората зад подсилените им метални врати”, отбелязва Арнoн в съгласие с Фройд, според когото е трудно да разберете какво се случва дори зад собствената ви заключена врата, или в собствената ви глава… Възможно е бащата, който подозира, че върху дъщеря му е упражнено сексуално насилие, да проектира върху евентуалния извършител собственото си потиснато либидо. Чувствайки, че е на прага на катаклизъм в семейния си живот, Арнон предизвиква приятеля си да се опита да се постави на неговото място. Защото разбирането е преддверие на опрощението.

На втория етаж срещаме Хани, млада майка с две деца, наричана от съседите си „вдовицата”, защото съпругът ѝ постоянно пътува. Самотна и безутешна, тя пише писмо до своята близка приятелка Нета, с което я посвещава в страховете си и в основанията за една изневяра. За да стигне до прозрението, че между универсалния морал и специфичния морал , т.е. поведението на човек към близките му хора, има разлика, колкото и да не ни изнася тя. И че душата ни не се движи напред, а само в кръгове, обричайки ни да попадаме в едни и същи ями отново и отново. Какво пък, може би наистина на всеки от нас е отредено известно количество самота, която стоически трябва да понесем.

Същата нощ сънувах, че историята на живота на всеки човек е написана със специален шрифт, и в съня молех началника на комисията по шрифтове да смени моя. Той ми каза, че е невъзможно: шрифтът на човек се определя при раждането му и никога не може да бъде променен…

Родителството е свещено в Израел, но Ешкол разбива това табу, за да облече героите си в чувство за вина. Те обаче не се предават лесно. На третия етаж живее бившият съдия Девора, която записва на стар телефонен секретар съобщения до покойния си съпруг. Същността на нейната драма са мъглявите й угризения и опитът да се помири с отчуждения си син - своеобразен бунт срещу двойната санкция на суперегото и някогашната непримиримост на съпруга й. Докато слушате тази жена, ще се чудите на чия страна е авторът. Дали престъпникът е синът, причинил смъртоносна катастрофа, или майката, която не е в състояние да обича детето си безусловно и всеотдайно…

Трите етажа на психиката изобщо не съществуват вътре в нас! В никакъв случай! Те съществуват във въздуха между нас и другите, в пространството между нашата уста и ушите, на които разказваме историята си. И ако няма кой да ни слуша – няма история.

Твърде е възможно финалното изречение в книгата да ви остави в ступор. Не защото нишката на разказа лъкатуши непредвидимо след най-интимните душевни трепети, преди да ни поднесе изненадващ развой в края на всеки „етаж“. А защото героите са морално нееднозначни, уязвими същества, и будят емпатия съвсем естествено. Най-вече заради чудесно изведената спойка на трите аспекта на човешката същност, която се корени в отношението към другия и се узаконява от свидетелите на нашето щастие-нещастие. През цялото време имаш чувството, че ти самият си изповедник на тези герои, че те нашепват своите срамни тайни на самия теб. Но да не забравяме, че изповедите заблуждават. Всеки от разказвачите обещава да ни каже „всичко“, но какво всъщност е „всичко“? Всичко, което се е случило в действителност, или това, което си казваме, за да оправдаем случилото се? Както може да се очаква, читателят напуска „кооперацията“ с ясното съзнание, че всеки човек носи светеца и грешника в себе си. Зависи кой ще се изправи срещу него.

Eшкол Нево е гост на дигиталното издание на Софийския международен литературен фестивал 2020. Срещата с него е на 13 декември, неделя, от 13:00 ч.

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2021 © Всички права запазени