Информация
Рейтинг (2)
Мнения (0)
Публикувай мнение

„Хотел „Ирис“ – японска приказка за обсесията и свободата

27 ноември 2020 г.
„Хотел „Ирис“ –  японска приказка за обсесията и свободата

„Обзе ме тревожно усещане, все едно някой ме бе качил на разцентровано Виенско колело. Подобно на паячета, излюпващи се едно подир друго от яйцата, от преводача избликваха многобройни истории - държеше непременно да ги разкаже. Мислех си, че по всяка вероятност не би могъл да бъде спрян, докато всички яйца не се излюпят…“

В двора на западащия крайбрежен хотел „Ирис“ ириси няма. Затова пък понякога има недотам дискретни гости. Разказът започва с бурна среднощна сцена между проститутка и мистериозен мъж, прехвърлил средната възраст. Мари, 17-годишната девойка на рецепцията, е необяснимо привлечена от повелителната му интонация, а малко по-късно ще се натъкне на него в града. Майката на Мари се грижи за дъщеря си без сърце, във всеки случай не й мигва окото, когато я лишава от вечеря заради някое измислено провинение. Фигурата на бащата отсъства от картината – починал е десетина години по-рано при банални обстоятелства. Растейки в обкръжението на властната си майка и лукавата си леля, момичето няма особено самочувствие, включително за външния си вид. 

Мъжът се представя пред Мари като преводач от руски език. Споделя й, че когато е бил на трийсет и няколко години, е изгубил съпругата си, без да уточнява как. По думите му, тази драма го е принудила да се уедини и заживее сам на близкия остров. Както ще установи Мари, къщата му трудно може да се нарече дом, интериорът свидетелства за безупречна методичност и действа потискащо. (Нито една книга в библиотеката не стърчи извън определеното ѝ място, върху кувертюрата на леглото няма нито една гънка.). Тези натрапчиви признаци на обсесивно-компулсивно разстройство се размиват в тона на писмата му до Мари – писма откровени и мили, нерядко загрижени, напоени с меланхолия.

„Струва ми се, че безшумно ще изчезна, засмукан в някоя цепнатина в атмосферата. С бясна сила, на която никой не може да противостои. Засмукан съм в тази невидима цепнатина, сякаш съм единственият, който трябва да понесе наказание. Даже и смърт не ми е отредена, обречен съм завинаги да се скитам на ръба на света. Освен това никой няма да забележи изчезването ми. Отдаването на копнежа по свежа плът ми помага да се уверя, че все още съществувам, че все още съм тук.“

Неусетно двамата се впускат в стряскаща игра на обсебване и страст, доброволно покорство и власт, унижение и себеунижение. В суров водовъртеж от неизлечими травми, опияняващо желание и халюцинации се редуват пристъпи на гняв и нежност, отчаян садизъм и обтягащ нервите на читателя мазохизъм. Когато Мари и преводачът (който впрочем превежда книга с главна героиня на име Мари) остават насаме, той сякаш се преобразява – в тези моменти не остава и следа от плахата му, донякъде симпатична непохватност. Описанието на хотела, оловното небе, мъртвите риби са все щрихи, които допринасят за клаустрофобичната, задушлива атмосфера, а тя се взривява в екстаза на Мари при срещите й с безименния мъж. Освен ако не приемем максимата, че в любовта всичко е позволено, еротичните изпитания, на които я подлага той, са форма на издевателство, ала даже когато маниакалните му идеи се плъзгат по ръба между живота и смъртта, девойката ги приема безропотно, извличайки наслада от своето съзнателно подчинение.

Грубостта му не бе причина да престане да бъде внимателен, опозоряваше ме докрай, ала въпреки това беше изтънчен. Съблече ме гола като парфюмерист, който откъсва цветните листенца на роза, като бижутер, който притиска и разтваря черупката на мида, търсейки да открие перла… 

После се появява не по-малко загадъчният племенник на преводача. Неговата немота е контрапункт на безволието на девойката и на неспособността й да изразява себе си отвъд морбидната връзка с възрастния мъж. Предположенията на Мари за миналото на нейния повелител ще се разбият във версията на племенника. Изниква въпросът доколко може да се вярва на младежа и дали спонтанният порив на девойката към него е независим от чувствата й към преводача, или се явява тяхно продължение. Интересното е, че единствено Мари се подвизава в книгата с името си – тази автономия е отказана на останалите, колкото и доминиращи да изглеждат те първоначално, и навярно има за цел да внуши, че само Мари разполага с психически потенциал да преодолее рестриктивните социални и семейни отношения.

Вярна на прозирния си рисунък, Йоко Огава естетизира насилието, а с този смел до болезненост роман ще изненада читателите, които са очаквали „невинна“ история от рода на „Любимата формула на Професора“ (2003). Двете книги са преведени на български така филигранно, както са и написани, за което следва да отдадем дължимото на Маргарита Укегава. „Хотел „Ирис“ е публикувана през 1996 г. и е първият роман на писателката, издаден на английски език. Стилът на творбите на Огава се колебае между сюрреализма, гротеската, психологическата двусмислица и ескалиращата тревожност. Нобеловият лауреат Кендзабуро Ое казва за нея, че е способна да даде израз и на най-тънките трепети на човешката психика в проза, която е деликатна, същевременно проникновена. На пръв поглед персонажите създават усещане, че не знаят защо правят това, което правят. (Наблюдение, което е валидно и за Мари от „Хотел „Ирис“.) Авторката залага на напластяването на детайли, без да изпада в разточителност и безсмислено воайорство. Образите на героините й са изградени майсторски – пестеливо и мъдро, с така характерната за тях отчуждена рефлексия, проблематизираща традициите в японското общество и ролята на жената в него.

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2021 © Всички права запазени