Трагичният комедиант и неговите каталонски фарсове

Ким Монзò е от авторите, които оцеляват с таланта си въпреки всичко. Преминал през смайващата рулетка на режими и конюнктури в Испания в последния половин век, през страданието и човешките катастрофи на Виетнам, Камбоджа, Северна Ирландия и Източна Африка, където през 70-те години той е кореспондент на в. „Телеекспрес“, през наложителните смени на професии и призвания, Ким Монзò е сега, почти на 60-годишна възраст, един от световно признатите майстори на късия разказ. Макар и пишейки изключително и само на каталонски, Монзò успява без шум и суета да преодолее границите на „регионалното наречие“ и да достигне глобална слава, след като творбите му биват превеждани на над 15 езика. Яркостта на образите му, стимулиращи въображението и погледа навътре към себе си, трезвостта на преценките му за гангрените на съвременното общество, дестилираният му изказ и яснотата на изреченията, всичко това надхвърля границите на локалното, на частните случаи и превръща книгите му в универсален пътеводител към вечните светлосенки на човешката душа.

„Същината на нещата“ е сборник, написан сякаш от изстрадал света шут – компилация от къси парчета горчив смях, който обсебващо се е разлял над истината за желанията, които безпощадно похищават човешкия род. Ким Монзò събира в една книга смеха, възклицанията, мълчанието, воя и грохота, целия шум, който описва състоянието на любов – „Същината на нещата“ е текст, посветен на  любовта, без да е обяснение в любов към нея, а по-скоро лаконична диагноза за налудничавата й природа. Нелепостта на всеки трепет, ефимерността на чувствата, непримиримите различия между съпрузите, абсурдните клетви във вечна вярност, относителността на всяко изказано или премълчано желание, капризите на флирта и на сластта, силовите игри, борбите на сърцето – всички те намират своето отражение в лабиринтите на Монзò, плъзнали потайно, но безкомпромисно, като задушаващите стебла на бръшляна, около хилядолетната катедрала на човека и неговата сантиментална вселена. Без да имат претенции за общовалидност, разказите на каталонския автор заемат според някои дистанцираната позиция на Сократ: онова, което знаем за отношенията между мъжа и жената, е, че нищо не знаем – именно това хладно пространство между писателя и неговия обект на анализ позволява на „Същината на нещата“ да си играе с множество сюжети и хипотези, които да дисектират любовното и неговото тотално отсъствие. Заглавието на книгата е вдъхновено от заглавие на сталинистки сборник за възпитание на младите, който е преведен на каталонски като „Причината на нещата“ – остроумно загатване както за липсата на всякаква дидактичност у Монзò, така и за очевидната несъстоятелност на каквото и да било ръководство за правилна употреба на любовта. Повсеместно известен с иронията, сарказма и лаконичността си, Ким Монзò жонглира с чувствата и на героите, и на своите читатели – всички, тъй или иначе, споделят безмилостната игра на „падането“ в любовта и на болезненото й напускане: играта на лъжи, симулации, изоставяне, приласкаване, омагьосване и разомагьосване... В проблематичния свят на Монзò, чийто прототип са особеностите на барселонската микровселена, всички са въвлечени в този литературен саботаж на любовта, в нейното разсъбличане от златните одежди на митологиите, които съхраняват вековния й омайващ образ. Монзò и неговите протагонисти, мъже и жени, ергени и съпрузи, млади и стари, изобличават задължението да си влюбен като терор, който малтретира съвременния човек и който сякаш продължително го отдалечава от него самия. Испанският разказвач прибягва и до универсални за Западния свят архетипи като Пепеляшка и Спящата красавица, за да осмее наивността на „мита за любовта“, за да оголи тяхната невалидност и неприложимост в контекста на съвременното общество. Човечеството има нужда от нова любов, от другия й образ, от нови думи, от различни ситуации, които да примирят нежно отново мъжа и жената на ХХI век.

„Мащабът на трагедията“ е вторият роман на Ким Монзò. В него главният герой страда от рядката аномалия на приапизма – състояние на перманентна ерекция. В частния случай на романа тази дисфункция обаче е само симптом на смъртоносна болест – симптом, който изправя протагониста пред фаталния факт, че му остават броени дни живот. Паралелно на тази сюжетна линия се развива и планът на внучката на обречения да го убие. В мрачното преплитане на тези две истории, на тези две отчайващи самоти Монзò намира смеха и абсурда отново като единствените начини за надскачане на очевидното, за бягство от непосредствения ужас да си жив в свят, който се ръководи от правилата и страстите на жестокостта. Героите на Монзò са самотни, на ръба на пълната социална изолация, отчуждени и ненужно враждебни един към друг, ала самият живот, животът на останалите, който ежедневно ги обгражда, се оказва парадоксалното спасение – лудостта, черният хумор, натрапчивите мисли, граничното поведение на жителите на Барселона се превръщат в едно криво огледало, което допълнително щрихова портрета на безсмислието на живота, но което стимулира жизнената му неотменност. Всички в романите на Монзò се намират на ръба между нормалността и деменцията, до момента, когато читателят се озовава в един перверзен ребус от постъпки и чувства, без способността да различи кое е рационално и кое е патологично. Барселона, която е основно вдъхновение за каталонеца, е различна от своя стереотипен образ (граден от творби като „Градът на чудесата“ на Едуардо Мендоса или „Вики, Кристина, Барселона“ на Уди Алън) – тя е объркана, невротична, абстрактна, арена на неочакваното и на невъобразимото. „Индипендънт“ нарича романа „Мащабът на трагедията“ „едновременно смехотворен и трагичен“ – именно такъв е светът на Ким Монзò, наситен със задавен кикот, често циничен, трагичен остров на изгубената човешка душа. Но тъкмо това сюрреалистично, комично преобръщане на ужаса в ежедневието ни е всъщност декларация за нуждата да се спасим заедно отвъд смъртта, липсата на любов, самотата и жестокостта.