Информация
Рейтинг (1)
Мнения (0)
Публикувай мнение

За ангелите и хората

28 октомври 2020 г.
За ангелите и хората

„Когато те видях, ти беше като малък наемник, потеглил на война, стоеше до баща си, по-щедър просяк от когото не е живял на земята, мислех си, че и ти си като него, че и ти като тези двама простодушни хорица ще се раздаваш по същия начин и на всички. Не познавам по-голям скъперник от теб, щедрата, и по-голям страхливец…“

„Пилат“ на голямата унгарска писателка Магда Сабо е безмилостно честна книга, в която всеки може да се огледа и разпознае, всяка майка и дъщеря. Книга размисъл за остаряването, загубата на любимите хора, самотата и скръбта, за дисфункционалните семейни връзки, които отстрани изглеждат „порядъчно нормални“, а всъщност са тихо разяждани от неразбиране и слепота, от дефицит на емпатия. Мъжките образи в този психологически роман са не по-малко завладяващи и също будят симпатия, особено образът на съдията Винце Сьоч, чийто интегритет е изплащан години наред…

Текстът е разделен символично на четири части спрямо четирите елемента: земя, огън, вода, въздух. Разказът започва с горчивата смърт на Винце, съпруг на 76-годишната Етелка и баща на Иза, и с начина, по който всяка от тях „преработва“ болката. И ако преданата, добросъвестна дъщеря се разсейва с работата си, то в мислите на старицата Винце не само няма да се спомине никога, дори напротив: образът му ще става все по-жив и релефен с времето, защото всичко, което е било част от живота им, било предмет, пътека, животно, врата, пътешествие, за нея ще остане облъхнато и белязано от неговия аз: 

Винце обожаваше да живее, независимо дали като просяк, като безработен или като безпомощен пациент; той смяташе обикновеното битие за най-големия подарък на света... Не е възможно четиресет и девет години физическа и духовна принадлежност да се окажат по-слаби от смъртта. Може ли да се свикне със смъртта?

Въпросът може ли да се свикне със смъртта, е риторичен – разбира се, че не може, не и ако наистина си обичал някого. Синовната обич на Иза към Етелка и Винце Сьоч не подлежи на съмнение. Но това не е достатъчно, за да заглуши самотата, личната и неотменима самота на всеки от тях. Когато Винце умира, искрено загрижената Иза не оставя овдовялата си майка в малкото провинциално градче Дорож, а я взема при себе си в Будапеща. Отрежда й самостоятелна стая с всички материални удобства, домашна помощничка и прясно приготвена храна всеки ден. Иза е лекар с безукорна репутация, който никога не пренебрегва пациентите си, но и никога не остава извън работно време - един значим детайл. Неведнъж в книгата се споменава, че тя прилича на войник наемник, чийто морал е безкомпромисен. Без да е нарцистична, Иза е егоист с чудовищна самодисциплина, който се нуждае от своето пространство. Тази нейна хладна непроницаемост и твърдост смущава, стряска, в крайна сметка отблъсква мъжете. Няма как да се каже същото за честолюбивата й майка, чийто най-тежък грях е, че не може да свикне с рационалния комфорт и всички онези джаджи, облекчаващи „модерното“ ежедневие. Ограбващи душата на съвместния живот. Разпъната на кръст между чувството за дълг и независимия си дух, Иза не може (или не й е удобно) да осъзнае, че да се погрижиш за някого, понякога значи да му позволиш и той да се погрижи за теб, да ти засвидетелства вниманието си. Тя е готова да даде на майка си всичко, но не и най-скъпото - чистосърдечна близост. Така „ретроградната“ сантименталност на клетата старица остава неразбрана, тежките й гозби вече не създават усещане за уют (както по времето, когато Иза е била момиченце), а суеверните й страхове в най-добрия случай пораждат снизходителна гримаса:

Етелка беше научила, че не бива да се изрича онова, което ни застрашава, не бива да се назовава по име, защото зад гърба ни дебнат ангели, два бели и един черен…

Старицата клюмва в новия си дом, стопява се и се превръща в сянка. Към мъката по Винце се наслагва угризението, че е неблагодарна спрямо Изичка, че не успява да й угоди. По аналогия с книгата, екранният разказ е съкрушително красив – затъква се в паметта с кинематографичната си мощ, но най-вече с деликатното и категорично присъствие на двете водещи актриси. Като прибавим саундтрака и умело адаптирания сценарий, в който подтекстът отеква силно и разсича привидностите, можем да  определим филма като бравурна кинотворба, стъпила на раменете на забележителен роман. Творба, в която всеки миг и всяка тишина (да, тук тишината има много обитатели) са обвити със смисъл и пареща болка. Смисълът е в онова, което остава неизказано и недовършено, ала мъртвите не отговарят на воплите на живите, нали? Има микросветове, които се пресичат и обогатяват взаимно на даден етап от живота, след което се оттласкват един от друг завинаги, колкото и близки да са били…

Екранизацията от 2019 г., режисирана от Линда Домбровски, беше сред заглавията, състезаващи се за голямата награда на кино-литературния фестивал Синелибри тази година. Нещо повече, много от зрителите изтъкнаха именно този филм като най-достоен за отличието за майсторска литературна адаптация, но тук, разбира се, се намесват субективни вкусове и предпочитания. Факт е, че филмът e в програмата Foreign Language Film Series 2021, което му дава шанс да бъде номиниран за „Златен глобус“ за най-добър чуждоезичен филм.

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2020 © Всички права запазени