Запиши се за нашия информационен бюлетин, бъди в крак с културните събития!
Ще получите съобщение за потвърждение!
Нещо се обърка, опитайте да презаредите страницата!
„Така преживях неговата смърт, а прибързано бях казала някога, че няма да я преживея. Но като си спомням всичко преживяно оттогава, винаги се питам: какво все пак съм имала в моя живот? И си отговарям: само онази студена есенна вечер… Останалото е празен сън.“
С всичките му етюди, сценки, стилизирани лирически разкази, анекдоти и истории с неочакван край сборникът „Тъмни алеи“ едва ли може да бъде определен еднозначно като книга за любовта. За някои от съвременниците на автора той е порядъчно еротичен, за други е наситен с трагизъм. Самият Иван Бунин обаче настоява, че разказите в сборника са само за любовта, за нейните тъмни и неизбродими алеи. И наистина, любовта е знаменателят, който одухотворява цялото шеметно многообразие от портрети, случки и преживявания, били те драматични, гротескни, банални или комични. Палитрата е толкова пъстра, колкото нюанси се съдържат в човешката душа…
Иван Алексеевич Бунин е първият руски автор, удостоен с Нобелова награда за литература (1933). Придобива известност като публицист и поет, пише и проза, най-вече къси разкази. Сред значимите му творби са повестите „Село“ (1909 – 1910) и „Суходол“ (1911), които образуват своеобразна дилогия, обединена от обща тема – съдбата на Русия и руския национален характер. През 1906 г. той се запознава с „много красива девойка с огромни, светлопрозрачни, сякаш кристални очи“. Името й е Вера Муромцева – тя ще стане неотлъчна спътница на Бунин до смъртта му през 1953 г. След избухването на революцията през октомври 1917 г. Бунин не крие презрителното си отношение към новите управляващи в болшевишка Русия. Няколко години той прекарва в Одеса, където обрисува трагедията на родината в мемоара „Окаяни дни“.
В началото на 1920 г. Иван и Вера напускат завинаги страната на Съветите, където, както иронично отбелязва писателят, „никой никого не съветва“. Емигрират във Франция - там той се включва в интелектуалния и обществения живот на руската емиграция. Последната художествена книга на Иван Бунин е именно сборникът „Тъмни алеи“ – апогеят на неговото творчество. Издаден е в Париж през 1946 г. и първоначално се състои от 38 разказа. По-късно Бунин прави някои ръкописни поправки и прибавя разказите „През пролетта в Юдея“ и „Странноприемницата.“
Твърди се, че това е най-четеният сборник с разкази в Русия през XX век. Историите в него са белязани от противоречието между любовта като сляп копнеж и сетивно преживяване, от една страна, и любовта като „разтваряне на егото“, макар и ефимерно. По повод на изострената си чувствителност и вкуса към детайла Бунин казва: „Зрението ми беше такова, че виждах всичките седем звезди на Плеядите, с ушите си чувах отвъд седем версти писъка на лалугер в полето, упоявах се, вдишвайки миризмата на люляк или на стара книга“. За неоспоримото майсторство на Бунин като художник на светлосенките свидетелства и К. Чуковски: „Той има степно, селско око: толкова ловко и зорко, че ние покрай него сме като слепи. Знаехме ли преди него, че белите коне са зелени на лунна светлина, а очите им са виолетови, че димът е люляков, а стърнищата – лимонени?“ По думите на Румяна Евтимова, автор на предговора на „Тъмни алеи“, Бунин е изкусен в преплитането на лиризъм и ирония, в противопоставянето на възвишено и пошло, реалистично и мистично. При него високата патетика лесно прелива в натурализъм, прагматизмът на героите уталожва страстите, гаси възторзите и разсейва фантазмите…
Със своето художествено съвършенство се открояват разкази като „Натали“, „Студена есен“, „Желязно руно“, „Отмъщението“ и едноименният разказ „Тъмни алеи“, но също и някои ескизи като „Късен час“, „По улица позната“, „Гост“. Във „Визитни картички“ едно попътно увлечение ще остави неизличима диря в съзнанието на героя, каквато само споделените минути, ронещи се отчаяно, могат да обещаят. А в „Чистият понеделник“, още една от перлите в този сборник, двама души поддържат неравностойна и все пак „автентична“ любовна връзка, докато един ден жената не изчезва просто така, без обяснения. След време маниакално обсебеният от нея мъж ще я срещне случайно, но тя ще изглежда по-непостижима и целомъдрена от всякога. Каквато всъщност винаги е била.
„Тъмни алеи“ има запазено място в списъците с класически руски книги, които са задължителни, ако читателят иска да проумее „руската душа“. Според Бунин човешкото щастие не се състои в това да получиш онова, което си пожелал за себе си. („Нима има нещастна любов, след като и най-скръбната музика на този свят носи щастие?“) Изглежда, едва когато се смири, душата започва да открива наслада там, където най-малко е очаквала. Колкото до паметта, в сумрачните и криволичещи алеи на живота тя остава най-сигурно убежище. („Всичко минава, ала не всичко се забравя.“) Нейните богатства не овехтяват, нито се обезценяват, а напротив, стават все по-скъпоценни с годините и все по-осезаеми с разстоянията…
„Тъмни алеи“ се издава на български език в своята цялост за първи път.