„Смисълът не е това, което откриваме, а това, което създаваме с живота, който живеем, и със семената, които засаждаме, и с принципите, според които извайваме своята личност. Историята не е това, което се е случило, а това, което оцелява от корабокрушенията на човешката преценка и случайността.“
Основните фигури, на които са посветени есета в това удивително енциклопедично четиво, плод на 12-годишни изследвания, са Йохан Кеплер, Маргарет Фулър, Хариет Хосмър, Мария Мичъл, Емили Дикинсън и Рейчъл Карсън. Но около тях гравитира не по-малко бляскаво съзвездие от имена на съвременници, съратници, вдъхновители. Достатъчно е да споменем „светеца на природата“ Хенри Дейвид Торо, пламенния защитник на индивидуализма Ралф Уолдо Емерсън, легендарния поетически тандем Елизабет и Робърт Браунинг, а също Уолт Уитман, Каролин Хершел, Херман Мелвил, Жорж Санд, Натаниел Хоторн, София Пийбоди… Тук са Мери Съмървил, брилянтната математичка, и Мери Уолстънкрафт, създала основополагащия феминистки текст „Защита на правата на жената“. Тук са непоправимо мизогинистичния Томас Карлайл и Лиза Майтнер, несправедливо наричана „еврейската майка на атомната бомба“. (Майтнер ще прекара значителна част от живота си в опити да защити чистотата на науката от нечистите импулси на хората, злоупотребяващи с нея.)
„Фигури“, в достойния за възхита превод на Паулина Мичева, е ерудитска, феминистка, поетична, амбициозно композирана полифонична книга, прегърнала повратното за времето си твърдение на френския философ от 17 век Франсоа Пулен дьо ла Бар, че „умът няма пол“. Невероятно е как, при това мимолетно и крехко съществуване, успяваме да придобием чувство, че сме завършени същества, пише Мария Попова. Обяснението се корени в свързаността ни с другите. Това, което ни тласка да търсим истината и красотата в нея, произлиза от невидими мостове – между идеите и личностите, които ги споделят, между отделните науки, между духовния свят на всеки новатор и неговите следовници. Уолт Уитман е красноречив в този смисъл: „…всеки атом, който ми принадлежи, принадлежи и вам!“ Пътищата на едни хора се пресичат с пътищата на други и от тази картография се раждат открития, които могат да разтърсят до основи, да възвисят или да заличат самия живот…
„Откритостта, която ни прави най-уязвими, е същата, която е източникът на най-голямата ни сила“, ще напише американската поетеса и активистка Одри Лорд сто години след Мария Мичъл и Херман Мелвил.
Йохан Кеплер е първата голяма фигура в лъкатушния разказ на Мария, който тръгва от далечната 1617. Става дума за първия астрофизик, може би най-великия учен, живял някога. Имал е лошия късмет да обитава един мракобесен свят, в който Бог е по-могъщ от природата, а дяволът е осезаем и вездесъщ. Свят, в който слънцето обикаля около Земята на всеки 24 часа благодарение на един всемогъщ създател… Кеплер става свидетел на драматичен екзорсизъм, приложен върху млади жени, за които се вярвало, че са обладани от демони – зловещи публични зрелища, организирани от краля и неговото духовенство. Както е известно, по онова време Църквата изпълнявала пропагандната функция на днешните масмедии. Нейните кукловоди поддържали ловко църковната догма с цел контрол. На този фон Кеплер изчислява разстоянието между Земята и Марс, локализира центъра на земната орбита, доказва, че всички планети се движат по елиптични орбити и сразява Птолемеевия модел. Формулира три закона за планетарното движение, лишава Бог от ролята му на часовникар и посочва онази „единствена магнетична сила“, която действа в небесата и която Нютон по-късно ще назове гравитация. Три века преди поетесата Мюриел Рюкасър да напише, че „Вселената е изградена от истории, не от атоми“, Кеплер написва „Сънят“, за да убеди суеверните в хелиоцентричния модел на Вселената на Коперник. Каузата е обречена, сънят на съвременниците му е непробуден, а майка му е обвинена във вещерство. Триста трийсет и девет години след смъртта на Кеплер „Сънят“ ще стане реалност, когато първият човешки крак стъпи на Луната и поведе човечеството по траектория, изчислена по създадените от него закони.
„Внесете звездната светлина в живота си – казва великата Мария Мичъл на студентките си във „Васар“, първия курс в Америка от жени астрономи – и няма да бъдете разядени от незначителните неща.“
Мичъл прави за жените това, което Фредерик Дъглас прави за афроамериканците. Метафората за звездния прах тук е повече от уместна. Защото Мария Мичъл е първата жена астроном в САЩ и първият американски учен, открил комета, което ѝ носи международно признание - златен медал от краля на Дания. Освен това е натуралист и преподавател, защитник на правото на момичетата на научно и математическо образование, както и първата жена професор по астрономия. Родена на 1 август 1818 г. в Нантакет, Масачузетс, тя е и първата жена, приета в Американската академия на науката и изкуствата. Но Мичъл се отнася към отличията трезво и безстрастно: „Медалите са нещо незначително в сравнение със светлината на звездите. Единственото в света, което наистина е от значение, е добротата.“
Мария Мичъл се възхищава на не по-малко прочутата си съвременничка Маргарет Фулър заради дръзкия начин, по който последната преплита поривите на сърцето и ума, но и заради новаторската ѝ мисия – да осъди „великия радикален дуализъм“ на пола и да заяви, че „не съществува изцяло мъжествен мъж, както не съществува и чисто женствена жена“. Тласкана от „всемогъщата мотивация на амбицията“, Фулър ще създаде първопроходен за еманципацията на жените трактат – „Жена през XIX век“, ще стане автор на най-уважаваните критически текстове за литература и изкуство в страната, ще бъде първата жена редактор в голям нюйоркски вестник и единствената жена в нюзрума, ще се застъпи за реформата в затворите и за правото на чернокожите да гласуват и ще стане първият американски военен кореспондент в чужбина. И през цялото време ще страда от мъчителна хронична болка в основата на шията – резултат от вродена деформация на гръбначния стълб…
„Реформаторите са склонни да забравят – отбелязва тя, - че социалната верига е неразрушима; че звено след звено тя действа заедно – не можете да издигнете един човек над неговите събратя, но можете да въздигнете цялата човешка раса. Нютон, Шекспир и Милтън не са облагодетелствали пряко бедните и невежите, но благодарение на тях се е въздигнало цялото човечество.“ И още: „Докато има дори един унизен човек, никой не може да бъде напълно свободен и благороден“. Днешните борци срещу дискриминацията спокойно могат да превърнат Фулър в свое знаме, но мнозинството от тях може би дори не са чували името й.
Сред любимите интелектуални героини на Мария Попова се нареждат още Хариет Хосмър и Емили Дикинсън. Възможно ли е един човек да постигне и космически успех, и пълен провал в различни етапи от живота си? Разбира се, особено ако носи характера на Хариет Хосмър. Тя ще се превърне в един от най-прочутите скулптори от Древна Гърция насам, в неоалхимик, който изобретява процес за превръщане на евтиния варовик в скъпоценен мрамор, в Пигмалион на собствената си съдба. Ще предяви претенции американското изкуство да заеме своето място в пантеона на Стария свят и ще стане образец за творец, безкомпромисно защитаващ своята творческа визия. Нещо повече, ще снабди културата на сексуално различните с нов речник и ще посвети последните десетилетия от живота си на създаването на машина за вечно движение. И парадоксално ще си отиде от света разорена и потънала в забвение!
Родена с ум като острие в същата година като Хосмър, Емили Дикинсън ще напише: „Любовта трябва да се спаси сама, тъй като ние – в най-висшата си форма, сме само нейни треперещи символи“. Ужасът от раздялата, била тя заради смърт, разстояние, изоставяне, е най-мощната двигателна сила на нейната поезия. Емоционално сложният живот на Дикинсън е закодиран в необятна вселена от символи, където неизбежните слепи петна от биографията й се превръщат в спиращи дъха затъмнения: „Животът на сърцето ми пулсира в стиха ми, за да покаже, че е живяло“. Няма съмнение, че животът ѝ е изживян така, както се изживява всеки живот – не от Емили Дикинсън, а от много различни Емили Дикинсън, подчертава Мария Попова. Защото в различни ситуации всяка от нашите латентни идентичности може да се пробуди от случайно обстоятелство и от непредвидена среща.
Знаете ли кой налага употреба на така актуалната днес дума „екология“? Морската биоложка Рейчъл Карсън. Преди повече от половин век тя влиза в схватка с дремещата екологична съвест чрез „Смълчана пролет“ – епохална книга от рода на Astronomia nova на Кеплер, „Жена през XIX век“ на Маргарет Фулър и „Произходът на видовете“ на Дарвин. Една от книгите, които променят завинаги историята и човешкия ум. Карсън е отличена с престижния медал за високи постижения в областта на литературата за природата през пролетта на 1952 година. Няколко месеца по-рано излиза другата й революционна книга „Морето около нас“, лирична серенада към невидимия воден свят. За нея Карсън печели и Националната награда за литература, което я прави уникална фигура, обвързала сериозната наука и сериозната литература. Тя смята, че целта на науката е да открие и освети истината, но такава е и целта на литературата, затова двете са неразграничими. „Морето около нас“ превръща Карсън в сензация за една нощ. Книгата влиза в списъка на бестселърите на „Ню Йорк Таймс“ с 40000 копия, поръчани преди още новото издание да се е появило в книжарниците. Филмовата адаптация печели награда „Оскар“, но Карсън е потресена от холивудските прийоми. Все пак този успех ѝ носи финансова сигурност, след като цял живот се е борила да свърже двата края…
„Вярвам искрено, че в тези трудни времена имаме нужда повече от всякога да поддържаме живи онези изкуства, от които хората черпят вдъхновение, смелост и утеха – иначе казано, сила на духа.“
Карсън става свидетел на страховитите последици от атомната бомба, която погубва не само безброй човешки животи, но и цели екосистеми. Според нея ядреното делене, този триумф на човешкия интелект над мистериите на природата, се превръща в провал на човешкия морал. Другата й голяма битка е свързана с изследванията за пестицидите. Тя настоява, че определянето на някой организъм като „вредител“ (pest) само защото трябва да бъде обезвреден в полза на друг организъм – човешкото животно, е в противоречие със стихийната взаимосвързаност на природата. Предлага термина биоцид и предупреждава, че в дългосрочен план инсектицидите стават не само опасни, но и неефективни. Нейната основна мишена не са самите вещества, а небрежните политики, които позволяват безразборната им употреба… Ето защо „Смълчана пролет“ е считана за литературен шедьовър, „треперещ от гняв, възмущение и протест“. Карсън посвещава книгата на френско-немския философ и лекар Алберт Швайцер. От многобройните признания, които получава, най-ценен за нея е медалът на Швайцер от Института за хуманно отношение към животните. Приемайки наградата, тя споделя основното убеждение, което изповядват двамата:
Ние не сме истински цивилизовани, ако се занимаваме само с отношението на човек към човека. Важно е отношението на човека към целия живот. Това никога не е било пренебрегвано толкова трагично, колкото в съвременната епоха, когато чрез нашите технологии водим война срещу природата…
Век по-рано Емили Дикинсън пише в едно от своите писма стихотворения: „Не е Природата – скъпа, а тези, които се застъпват за Природата“. „Смълчана пролет“ на практика полага основната теза на съвременното екологично движение. А тя е, че никоя цивилизация не може да води безмилостна война срещу живота, без да унищожи себе си и без да загуби правото да бъде наричана „цивилизована“.
Автор на публикацията: Юлия Петкова
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
