Философски убийства по испански

Макар и напуснал Куба само няколко месеца след раждането си, испанският писател Хосе Карлос Сомоса остава верен на хералдичното за литературата на Южна Америка търсене на магическото в реалността. Малко се знае за самия писател, освен че специализира успешно психиатрия, без никога да я практикува, отдавайки се на алтернативното опознаване на човешката психика чрез изобретяването на нови светове, на екстремни сюжети и на протагонисти, изправени срещу катаклизмите на собствените си желания. Минималистичната публична биография на Сомоса обаче се компенсира от професионалната му – дузина смайващо дръзки романи, написани за по-малко от две десетилетия, които го открояват като един от най-важните автори в съвременната испанска проза.

Литературата на Хосе Карлос Сомоса може да бъде най-кратко определена като триумф на въображението. За свои основни ментори по пътя към романизираната версия на света той посочва Борхес, Кафка, Калвино – автори, превърнали се в култови литературни фигури със способността си да преобръщат очевидностите, да играят с категоричния смисъл на нещата, да инжектират поезия и абсурд в ежедневното и да въвличат читателя в тази омагьосваща лудост, при която светът, по-мъдър от всякога, експлодира, за да забрави границите си. В едно свое интервю Сомоса, който дефинира себе си преди всичко като наследник на Борхес, предугажда, че цялата литература на ХХI век ще бъде повлияна най-вече от Борхес, тъй като именно той, като неин предшественик, най-правилно е уловил контрастите и парадоксите, които са в сърцевината на съвременната белетристика. Самите романи на испанския автор може да бъдат четени и като брилянтни упражнения по борхесианство – конструирани „прилежно“ по загадъчната логика на аржентинския гений. Почти всички произведения на Сомоса поставят героите си в епицентъра на загадъчни, често футуристични ситуации, в които се отразяват или пречупват характерите и постъпките им – в „Зигзаг“ добре селектиран екип учени е командирован на далечен остров в Индийския океан, за да работи по фаталния проект „Зигзаг“, в „Ключът към бездната“ обикновен влаков служител се озовава в катастрофалния ребус на един камикадзе, вградил в тялото си взривно устройство, в „Пещерата на идеите“ ученици от Платоновата академия умират мистериозно по улиците на древна Атина. От една страна, Сомоса е майстор в сътворяването на парадоксални, невъобразими контексти, в които разполага философските и психологическите си разсъждения – скорострелни влакове от бъдещето, изолирани острови или зловещи ателиета на гениални артисти, неговите мизансцени никога не са само това, което изглеждат, а са мощни, почти одухотворени сили, контролиращи историите и участниците в тях. От друга страна, авторът знае как да използва умело една фикс идея като отправна точка за повествованието си – сложната струнна теория във физиката, съдбата на постмодерното изкуство, Шекспировата драматургия и Платоновата теория за формите са някои от концептуалните ядра, около които се завихрят романите му. Към тях се прибавя и специализираната способност на един психиатър да изследва нюансите на човешката природа, нейните желания и бесове, пориви и провали.

„Пещерата на идеите“ (2000) е металитература в чист вид, главният герой, анонимен преводач на древногръцки текст, е едновременно протагонист, наблюдател, съучастник и жертва на историята. Паралелни сюжети, философски текстове, лингвистични загадки, мистериозни убийства се преплитат до безкрай в капсулата на този пътуващ през времето и историята на идеите текст. „Зигзаг“ (2006) и „Ключът към бездната“ (2007) са апокалиптични текстове, които поставят въпроса за това, колко далече може да стигне човешкото същество в безразсъдните си игри с природата и науката. В „Зигзаг“ група учени се впускат в експеримент с времето, посредством едно необичайно приложение на струнната теория – експеримент, чрез който науката впоследствие започва безпощадно да си  отмъщава. „Ключът към бездната“ изследва смисъла на вярата и жертвите в нейно име, самоубийството и стойността на живота пред монументалността на една кауза, която изисква повече от отдаденост, границите на фанатизма и хоризонтите на бъдещето, в чието изграждане всички сме съучастници.

Съвременното изкуство е поле на крайности, между които вибрира човешката чувствителност в задъханото си желание да търси фрагментите на истината и красотата. Романът „Клара и сянката“ (2001), освен спиращ дъха криминален опус, е произведение, което коментира екстремизма на изкуството и възможното умопомрачение на артиста, който разрешава на фантазиите да унищожат реалността. Хипердраматизмът, измисленото от Сомоса направление в изкуството, създава шедьоврите си върху и чрез телата на своите модели – хора, които доброволно се съгласяват да бъдат съвършените обекти на изкуство, продавани, разменяни и наблюдавани с нескрит воайорски копнеж. „Клара и сянката“ е книга, която едновременно застрашително плаши, възбужда въображението и задава сериозни въпроси за смисъла на красотата и обожанието.

Последният роман на Хосе Карлос Сомоса – „Стръв“ (2010), е привидно история за сериен убиец и детектива, заел се да го залови. Но както може да се очаква, романът далеч надхвърля рамките на жанра, превръщайки се в главозамайващ урок по криминална психология. Сомоса вярва, че човешките желания имат своя код и техният произход може да бъде разбран с помощта на психологически формули – така се създава идеята за „псинома“, който, по подобие на генома, представлява цялостен регистър на човешките мисли и емоции и възможните техни трансформации. Няколко детективи, използващи теорията на псинома, се превръщат в „стръв“ за серийния убиец, като инсценират психологически ситуации от творбите на Шекспир (който според Сомоса е написал драматургичната енциклопедия на душата и нейните проявления), чрез които да декодират психиката на престъпника.

Нито един детайл от екстравагантните фабули на Сомоса не разчита на очевидното, реалността винаги имитира себе си, въображението е подстъп към същността на хората и техните действия, героите са едновременно себе си и своите отражения, разхвърляни по опасните завои на множеството преплитащи се спирали на човешкия псином – пътуване, на което човекът е обречен и което вероятно е единственият път към себепознанието.