Информация
Рейтинг (1)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Берлин, Поетът и Дяволът

30 април 2020 г.
Берлин, Поетът и Дяволът

„Стената вече я няма, но тя продължава да живее вътре в нас. Не у всички, разбира се, но у някои. Защото тя бе символ на една епоха. Продукт на Студената война, тя не само делеше града на две, а и бележеше границата между два свята, между две противоположни политически системи, две цивилизации, живеещи в страх от нова война. Да, тя бе символ. И без съмнение най-противното, най-чудовищното и най-неприемливото нещо през последните гърчове на нашия отиващ си век. И източник на гордост за мнозина от нас. Защото омразата придава самочувствие.“

След преврата в родината му през 1980-а година турският писател Недим Гюрсел емигрира във Франция, където живее и твори и днес. Преподава турска литература в Сорбоната. Уважавана личност в средите на местните литератори и интелектуалци, той е автор на 30-ина книги, в това число романи, новели, пътеписи и есета. Носител е на множество турски и международни литературни отличия. Една от любимите му теми е Истанбул, столица на две империи: Византийската и Османската. Известен застъпник на светската държава, Недим Гюрсел смята, че романистите са длъжни да разбиват табутата. Той това и прави. Автор е на скандалната книга „Едно тъй дълго лято“, забранена в Турция заради съпротивата на писателя срещу тираничната намеса на армията в политическия живот. Делото срещу него се води от военен съд и се проточва с години. Подобна е съдбата на „Дъщерите на Аллах“ - обвиняват Гюрсел в обида към религията, а процесът трае една година. Обвиненията произтичат от опита на автора да очовечи образа на пророка Мохамед. В резултат от скандала книгата е преведена на десетки езици…

През 2017 г. Недим Гюрсел гостува у нас по повод българското издание на „Мехмед Завоевателя“ (1996), виртуозно построен роман в романа, избуял от плодородната дарба на своя автор. Вдъхновение за този сюжет е крупната историческа фигура на Мехмед II, превзел Цариград  в средата на 15 век и обърнал хода на историята. Някои от сцените са така майсторски обрисувани, че блестят като самородни късове художествена проза от най-висока проба. Гюрсел набляга на факта, че след дълга и кръвопролитна схватка между османци и византийци султанът завладява този митичен град, почти опустошен, и го съгражда отново, проявявайки нечувана за времето етническа толерантност.

В едно свое интервю Недим Гюрсел казва: „Войните от миналия век са белязали и литературите на балканските държави. Писателите от тези територии днес трябва да се изразяват свободно и открито и преди всичко да избягват национализма, който продължава да прави поразии. Важно е как се интерпретира темата за завоевателя. Наш дълг е да показваме какво се случва и в съзнанието на победения“. Гюрсел счита за пагубна тенденцията идеологиите да се заместват с псевдодуховни течения. За съжаление религиите вървят ръка за ръка с фанатизма, а там където се шири религиозното мракобесие, изкуството не вирее. Същото важи и за политическия произвол.

През 1979 г. Гюрсел защитава докторска степен по сравнителна литература, а герои на дисертацията му са Луи Арагон и турският поет Назъм Хикмет. Последният е послужил за вдъхновение и на романа му „Червеният ангел“ (2011), който ни повежда на разходка из Берлин – с носталгия и трепет. Четирима са героите на тази книга – начело с поета, чийто образ остава някак недосегаем за историческата чернилка, въпреки противоречивите перспективи към творчеството и личността му. Другият герой е мистериозен писател, автор на биография за Хикмет, който заминава за столицата на обединена Германия след едно анонимно обаждане, за да се сдобие с документи, свързани с живота на поета и Турската комунистическа партия. Третият е бившият агент на Щази Али Албайрак, хомосексуалист с интересна съдба, маниакално обсебен от фигурата на Назъм Хикмет, за когото е донасял под псевдонима Дявол. Но може би най-убедителен е невидимият „герой“ на романа и това е самият град – един изтерзан, призрачен Берлин, толкова пъти разрушаван и опожаряван, и всеки път възраждащ се от пепелта…

Защо обаче именно Назъм Хикмет, този грижлив чревоугодник на словото, става повод за среща равносметка на страниците на „Червеният ангел“, и кому е нужна е тя? Навярно защото не изменя на политическите си възгледи и остава предан на комунистическата идеология, която сам е прегърнал в годините на своята младост? Наричали са го „комунист романтик“ или „романтичният революционер“. Жените, влюбени в него, са плакали на различни езици, но той пише само на турски, при това някои от стиховете му отекват като вопли… Вопли, преведени на над 50 езика! Ако си представим всеки човешки живот като хомогенно цяло, чиито части са свързани, не следва ли всички сметки да са платени? Не е ли естествено да носим отговорност за това, че възгледите ни са претърпели метаморфоза, и обратно, че сме останали тези, които сме избрали да бъдем? Заради романтичната си вяра Назъм Хикмет прекарва значителна част от живота си в изгнание или в затвора… Длъжно ли е изкуството да бъде акт на съпротива? Морално ли е перото да се ползва като меч?

Ако я нямаше Стената, ако отвъд стената, издигната от Александър, за да удържи напора на ордите джуджета, светът не бе осеян със стени, нямаше да я има и свободата. Нямаше да има на този свят нито поезия, нито поети, възпяващи свободата, нищо, освен този мрак и този безкраен зимен ден. „Денят е дълъг, но животът е кратък.“ Човешкият живот е по-къс от всички стени на света.

Все интересни въпроси събужда тази книга и принуждава читателя да се вгледа в собствените си илюзии. На по-младите български читатели ще им е интересно да научат, че Назъм Хикмет е посещавал България през 50-те, обикалял е страната с Блага Димитрова, участвал е в митинги в турските села, бил е съмишленик с тукашните активисти… Впрочем това, което партийните функционери наричаха „комунизъм“, е измама, шарлатанство, и няма нищо общо с мечтата на Назъм Хикмет за един свят без потисничество, свят на равноправие и творческа свобода. Днес ни се струва невъзможно поетът да не го е съзнавал. А образът на фанатичния комунист Али Албайрак, за някои ангел, за други дявол, поставя неизбежния въпрос: кога приятелят или съмишленикът се превръща в твой палач, само защото си посмял да критикуваш, с най-чисти подбуди, системата, към която и двамата принадлежите? Албайрак боготвори Назъм Хикмет, но това не му пречи да го предаде.

Назъм отново кроеше поредния заговор. Той шепнеше на себе си следните стихове: „Всеки миг мълчание е извисяване,/нищо не може да спре пенестите вълни./ Хераклит, Хераклит,/никой не може да обуздае живата вода!“. Съвършено ясно бе, че за него тези стихове, писани в чест на революцията и диалектиката, през 1956 година, в Будапеща придобиваха съвсем друг смисъл. Без всякакво съмнение „пенестите вълни“ бяха контрареволюцията, разпалена от нашите врагове и преди всичко от Америка.

Безспорно фанатизмът и политическата цензура нямат цвят, те са еднакво опасни, колкото и благовидни да са каузите, които "защитават", т.е. употребяват. Заклеймявайки терора - с всичките му „основания“ и предпоставки, Недим Гюрсел справедливо отбелязва, че несбъднатата мечта за демократичен социализъм има много мъченици, сред тях са спартакистите Роза Люксембург и Карл Либнехт. Не остава длъжен и на сбъркания аршин, с който мерим и преценяваме историята: "статуите на Сталин, а след това и на Ленин, бяха свалени една по една, но никой не посегна на монарсите и дори се появиха премахнатите навремето техни статуи. Имената им ги няма върху табелите с названията на улиците, но те отново властват по площадите."

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2020 © Всички права запазени