Информация
Рейтинг (1)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Човек не се ражда жена, човек става жена

10 април 2020 г.
Човек не се ражда жена, човек става жена

„Ако откриваме в историята толкова малко гениални жени, то е, защото обществото ги лишава от какъвто и да било начин за изразяване. Всички гении, които се раждат жени, са изгубени за обществото; но предостави ли им случайно възможност да се изявят, те овладяват и най-трудните професии. Най-голямото препятствие пред тях е затъпяващото образование; потисникът винаги се стреми да принизи онзи, когото потиска.“

Необходима беше появата на ново издание на „Вторият пол“ на българския книжен пазар. Ще се изумите как, прехвърляйки някои пасажи, съзнанието ви ги отнася пряко към днешната действителност. Излиза, че през последните  стотина години нито нравите, нито законите са претърпели особена еволюция що се отнася до ситуацията на жената и до свободата й да реализира и защитава себе си като субект. Поне по нашите географски ширини.

Подписано от изтъкнатата френска писателка Симон дьо Бовоар, един от мислителите, белязали XX век, това фундаментално есе дава тласък на втората вълна на феминизма в глобален план и се превръща в негова идеологическа основа. Авторката разглежда положението на жените в светлината на основните идейни течения и от гледна точка на биологията, психоанализата, историческия материализъм, изкуството, религията и екзистенциализма, проследявайки изобилието от митове и абсурди, съпътстващи „женския въпрос“.

„Какво нещастие е да си жена! А най-лошото е да си жена и да не осъзнаваш нещастието си“, пише Киркегор (цитиран тук от Бовоар) и едва ли можем да му опонираме, като се има предвид участта на жената, макар да е трудно да се прецени кое преобладава в тази негова мисъл – искреното съчувствие или иронията. Но ако приемем, че преобладава иронията, не е ли вероломна тя, след като историческата вина за ситуацията на жената пада върху плещите на мъжете? Впрочем „Вторият пол“ добавя важни щрихи към портретите на творци като Стендал, Балзак, А. Брьотон, Д. Х. Лорънс, Бърнард Шоу, Монтерлан и много други, разкривайки отношението им по темата. Прояснява образите на древни и не толкова древни философи, „светци“ и проповедници. Дали е добросъвестно твърдението на Аристотел, че „Жената е жена поради известна липса на качества“? Дали си е вярвал свети Тома, като е постановил, че жената е неосъществен опит за мъж? А какво да кажем за умника манихеец Питагор, който смятал, че мъжът е еманация на доброто начало, на светлината и реда, а жената – на злото начало, хаоса и мрака? На страната на справедливостта застава Волтер, който разобличава мъжкия произвол. Дидро също смята, че женската малоценност е конструкт на обществото. А историкът Мишле нарича жената „относителното същество“. И няма как да е другояче, след като от дълбока древност жената е „положена в света“ по отношение на мъжа, а не сама по себе си. Духовната свобода, наследена от 18 век, не актуализира семейния морал. Той остава такъв, какъвто го определят в началото на 19 век реакционните мислители: „Съпругът управлява, жената домакинства, децата се подчиняват“.

Нещастието на жената се състои в това, че биологически е била обречена да повтаря Живота, докато според самата нея Животът не съдържа по подразбиране основанията за своето съществуване. А тези основания са по-важни от самия живот.

Бовоар припомня, че истинският основател на феминизма е Леон Рише, който през 1869 г. започва да издава седмичника „Правата на жената“, а през 1878 г. организира Международен конгрес за правата на жените. Въпросът за правото на глас още не е повдигнат - жените се ограничават с искания за граждански права. Следващите 30 години движението не постига влияние нито във Франция, нито в Англия. Докато една жена – Юбертин Оклер, не организира кампания за избирателно право, огласена чрез вестник „Гражданка“. Благодарение на Оклер се появяват множество дружества, но не са особено ефективни. Проблемите на феминизма, а оттам и на жените, се коренят във вътрешните разногласия. За съжаление жените не са солидарни като пол – в исторически план ги разделят класите, към които принадлежат. И това е най-трагичната форма на автосаботаж от гледна точка на битката за равноправие между двата пола.

В битките, в които мислят, че се изправят един срещу друг, мъжете и жените всъщност се борят срещу себе си, проектирайки в своя партньор онази част от личността си, която отхвърлят… Фактът, че си човешко същество, е безкрайно по-важен от всички индивидуални особености на човешките същества; превъзходството никога не е дадено веднъж завинаги – „добродетелта“, както я наричаха древните, се определя на равнището на „онова, което зависи от нас“. И при двата пола се разиграват едни и същи драми на духа и тялото, на крайното и трансцендентното; и двата пола са зависими от времето, и над двата дебне смъртта, и двата имат еднаква нужда един от друг и могат да извлекат от своята свобода една и съща слава. Ако можеха да вкусят от нея, нямаше да изпитват изкушението да си оспорват някакви измамни привилегии…

Тъжната истина е, отбелязва Бовоар, че мъжете намират у своята спътница повече съучастничество, отколкото обикновено потисникът намира у потиснатия. Нещо повече, нерядко цинично заявяват, че тя е пожелала съдбата, която са ѝ наложили. Но нейното слабоволие си има обяснение. Защото цялото ѝ възпитание е замислено така, че да обезсили възможностите за бунт и самостоятелност. Цялото общество, начело с достопочтените й родители, я манипулира и мами, превъзнасяйки ценности като преданата любов, семейното огнище и саможертвата. Това е най-голямото престъпление, извършвано срещу жената. По същия начин момчето не би получило „комплекс за превъзходство“, ако не му го внушаваха и ако оценяваха жените наравно с мъжете…

Симон дьо Бовоар създава своя монументален труд през 1949 година. Седемдесет  години по-късно мъжете и жените в цивилизования свят, поне теоретично, не подлагат на съмнение небходимостта от абсолютно икономическо и социално равенство между двата пола, но можем ли да твърдим със сигурност, че то е постигнато? Можем ли да твърдим със сигурност, че предразсъдъците към потенциала на жената, произтичащи единствено и само от пола й, са изтръгнати и загърбени завинаги? Независимо от културните специфики и различията в нагласите спрямо „втория пол“ в отделните страни, има достатъчно много примери за имплицитна и/или пряка дискриминация и толериране на консервативните общности и традиции навсякъде по света. Тъкмо те са причината тази забележителна книга да звучи отчайващо актуално и днес.

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2020 © Всички права запазени