Информация
Рейтинг (1)
Мнения (1)
Публикувай мнение

Невидим град в сърцето на града

08 март 2020 г.
Невидим град в сърцето на града

„Тогава си спомних за погледа на мама след смъртта на Таис, как се насочваше към предметите и хората, мъртъв поглед, помислих си за всички мъртви погледи на земята, милиони, лишени от блясък, от светлина, объркани погледи, в които се отразява целият сложен свят, свят, наситен със звуци и образи и въпреки това толкова беден.“

Съучениците на Лу я наричат Мозъка, пренебрегват я или я избягват, сякаш е болна от заразна болест, а учителката й смята, че е обезпокоително умна за 13-те си години. На това отгоре си пада малко „утопистка“, все иска да спасява света. Единствената й опора в училище е фриволният Люка, тя е неговото „Златно зрънце“. Дали заради смъртта на сестричката й Таис (починала още като бебе), която хвърля майка й в дълбока депресия, или по други причини, Лу винаги се е чувствала аутсайдер: „вън от образа, вън от разговора, сякаш съм зад кадър, от обратната страна на огромна невидима витрина.“ Това се променя, когато среща Нолуен, която живее на улицата. Погледът на Но е като молитва. Съвсем наскоро е навършила осемнайсет години и е напуснала спешен център за временно настаняване, където са я приемали за по няколко месеца, докато е била малолетна…

Синтез: във Франция има повече от двеста хиляди бездомни, от които четиресет процента са жени, и социалните служби не могат да помогнат на всички. Всяка нощ хиляди хора спят навън. А навън е студено. Всяка зима хора умират на улицата. Заключение: какво пречи да опитаме? От какво ни е страх, защо сме се отказали да се борим?

Статистиката, която авторката на „Но и аз“ Делфин дьо Виган подчертава дебело, е потресаваща. Лу трябва да подготви изложение за часа по икономически и социални науки и решава да пише за бездомните. Убеждава Но да й помогне. „Толкова ли сме малки, толкова безкрайно малки, че светът продължава да се върти, безкрайно големият свят, и изобщо не го е грижа къде спим?“, разсъждава Лу. Същият този свят, който е способен да изпрати в пространството свръхзвукови самолети и ракети, да идентифицира престъпника по един косъм, да създаде домат, който може да стои три седмици в хладилника, без да се набръчка, да съхрани в микроскопичен чип милиарди байта информация…

Но не обича да говори за себе си. Прави го чрез живота на другите, тези, които среща, разказва за тяхното крушение и за невъздържания им нрав, говори за жените, не за клошарките, нито за откачалките. За нормалните жени, които са изгубили работата си или са избягали от къщи, бити или прогонени, с които се разминаваме, без да ги виждаме, без да знаем какво им е, които спят в долнопробни хотели, които всеки ден се редят на опашка пред социалните кухни, за да изхранят семейството си… Лу ще се опита да помогне на Но, като я покани да живее у тях, да стане част част от тяхното бездруго чудато семейство. За нейно щастливо изумление, родителите й се съгласяват.

Бездомните, отритнатите, битите, безработните, децата без подслон… Те са невидим град в самото сърце на града. Симптомът на болния ни свят. Нещата такива, каквито са. Но аз мисля, че трябва да държим очите си широко отворени. Като начало.

През цялото време Лу се чувства така, сякаш вътре в себе си има неправилно прекарана жица, повредена част, фабричен дефект, не нещо в повече, както би казал някой, а нещо в по-малко. Гледа на Но и нейните посестрими със срам, с лепкавия срам, че е от добрата страна: „Аз не успявам да порасна, да променя формата си, съвсем дребна съм, оставам си дребна, може би защото знам тайната, която всички се правят, че не знаят, може би защото знам колко сме дребни всички.

И ти си мислиш: всеки от нас е бил изоставян. Чувствал се е изоставен. Но много по-мъчително е усещането, че ти си изоставил някого, а не е трябвало. Че си предал нечие доверие. Защото доверието е отговорност… Всеки е имал дни, в които думите са го подхлъзвали по някоя опасно наклонена плоскост и са го принуждавали да изрече неща, които е трябвало да премълчи. Но много по-лошо е, ако никога не е съжалил за това. А може би най-важното е да намериш някого, когото да опитомиш.

„Мислех, че да помагаш на някого, означава всичко да делиш с него, дори това, което не разбираш, дори най-мрачното“, казва Лу, когато родителите й вземат едно твърде популярно решение. Но то е продиктувано от действителността, от опасения, които са точно толкова реални и естествени, колкото и импулсът да приютиш някого, да разплетеш страданието му, да го спасиш от самия него…

Не знам какво да кажа. Не мога да реша уравнението на света, да разделя мечтата на действителността, не разбирам защо нещата се разклащат, прекатурват се, изчезват, защо животът не удържа обещанията си. Преди да срещна Но, мислех, че насилието е в крясъците, в ударите, във войната и кръвта. Сега знам, че има насилие и в мълчанието, че понякога то не се вижда с просто око. Има насилие и в отложените жестове…

И тази болка не е екзистенциална, а съвсем реална, смазваща и непомерна, материализирана на улиците на нашите градове, в кризисните центрове и сиропиталищата, в които някой издевателства над другия, а няма кой да го спре, в гетата, от които се гнусим. Действителността обаче винаги има последната дума. Не можем да променим света, ако той не пожелае да се промени, нали? Та човек не е способен да организира хаоса в собствената си душа, какво остава за цял свят. Срещите, които ни тласкат извън зоната на комфорт, или ни събуждат за нов живот, или ни погубват. След смъртта на Таис майката на Лу се рее като сянка в дома им, депресирана и неутешима. Семейството й се примирява с това безплътно присъствие. Парадоксалното е, че именно срещата с Но е онзи необикновен електрошок, онази животворна светкавица, която ще рестартира живота й…

Публикувай коментар за статията
Коментари към статията
Плени ме тоз разказ, който рисува облика на най-разпространения човешки вид в света - индивиди цинични, обръгнали на заобикалящото ги нещастие и слепи за всичко, което не ги засяга лично.
Издателство "Колибри"
1990-2020 © Всички права запазени