Силвия Плат и Тед Хюз: хроника на една обругана любов

Нидерландската писателка Кони Палмен печели международно признание за експресивния си литературен почерк. Творби като „Законите“, „Искрено ваш“ и „И. М.“ са преведени на 20 езика и се радват на заклети читатели – ценители на проникновения, рефлективен стил. Шеметен успех постига още с дебютния си роман „Законите" (1991), за който получава „Дъблинската литературна награда IMPAC" и наградата „Европейски роман на годината“. Считан от мнозина за коронната й творба, „Ти го каза“, печели награда Libris за най-добър роман, написан на нидерландски  език, за 2016 година.

Стилът на Палмен е белязан от неумолимия стремеж към „измисляне на действителна история“. За нея фикцията не е фантазия или лъжа. Биографията е хлъзгав жанр и привнасянето на гледни точки може да я облагороди, да я направи по-убедителна и въздействаща.  Завидна е психологическата острота на образите й,  умението да втъкава автобиографичното в измисленото и обратно. Ако има мотив, който пронизва книгите на Палмен, издадени у нас, това е разрушителната диря на любовта. Аурата на идентичността и проклятието на измамните възприятия. Съмнителната способност на езика да обрисува най-интимните ни усещания, защото колкото и богат и нюансиран да е той, те винаги ще печелят двубоя. От тази визия произлиза и романът „Ти го каза“, чийто обект е смущаващата връзка на американската поетеса Силвия Плат и нейния съпруг, британския поет Тед Хюз. По подразбиране светицата е тя. Силвия е гениалната, свенлива мъченица с раздробен вътрешен свят. Бялата богиня, осквернена и превърната в мизантроп от един „егоистичен, самомнителен, подмолен лъжец“. Затова не е изненадващо, че Кони Палмен дава думата на Хюз, като интерпретира негови стихотворения. Думата, с която завършва първата му творба, посветена на неговата „прокълната“ невеста, неудържимо привлечена от бездната, е загуба...

Поезията се ражда въпреки нас; тя е някаква истина, която ни се изплъзва и напира да излезе на бял свят, преодолявайки всички наши маски и прикрития.

След трагичната смърт на съпругата си Хюз е принуден да чете подправени истории за любовта, брака и децата им, за неговите предателства и изневери, истории, разказани от агиографи и екзегети, които пишат за него, сякаш знаят повече за живота и любовта му, отколкото самият той. Така Тед се превръща в антигерой, в плячка за хули и клевети на развилнели се лешояди. Впрочем неотдавна синът на легендарната двойка, 47-годишният Никълъс, се самоуби чрез обесване - кой  знае какви дяволи са глозгали душата му. Дъщеря им Фрида е жива и дейна, изявява се като художничка, но и тя носи кръста на деструктивната връзка на родителите си.

Палмен твърди, че откакто е започнала да пише през 1991 г., се е опитвала да промени начина, по който критиците и читателите подхождат към романа. Според нея това, което превръща една история в роман, е техниката на разказване: „В случая с „Ти го каза“ заложих на театралната форма на монолога, за да напиша вълнуващ роман. Не беше лесно“, признава тя. Но резултатът е налице… Първото, което ще сторите, когато затворите тази не просто вълнуваща, а интелектуално предизвикателна, поетична, сърцеизтръгваща книга, е да потърсите 88-те стихотворения от „Писма за рождения ден“, стихосбирката на Тед Хюз, публикувана десет месеца преди той да почине. И, разбира се, драматичните стихове на Силвия Плат. „Бряст“, „Ариел“, „Колосът“, „Треска 103°“(Прекалено непорочна съм за теб или за всеки друг. Тялото ти ме наранява, както светът наранява Бог.) Да не забравяме и единствения й роман, „Стъкленият похлупак“. Така и трябва да се четат и разчитат творбите им, като словесно бракосъчетание, като книги на двойници, различаващи се само по пол.

Датата на срещата им е 25 февруари 1956 година - двамата се дамгосват един друг завинаги. Споделят страстта си към Йейтс, Блейк, Лорънс, Достоевски. Любят се като врагове – хапещи се, ненаситни. Във всепоглъщащото насилие, наречено любов между поети, те са равностойни партньори.  През седемте години, които прекарват заедно, Тед не я вижда нито веднъж и пред никого – нито дори пред собствените им деца – такава, каквато е в действителност. Стихийно чудо на природата - екзалтирана и уязвима, решителна и неусмирима, своенравна и остроумна, придирчива и чуплива… Уплашено зайче с душа от стъкло. Гневна дългокрака богиня, бременна с вина по рождение. Задължена на смъртта заради преждевременната смърт на своя баща, обсебена от властната си майка и от разни натрапчиви покровители. Силвия копнее да бъде обичана „ексклузивно“, идеално, но наказва безмилостно всеки, който я е обикнал някога. Копнее да има деца, но знае, че ще ги намрази, ако ги роди, преди да се е прочула.

Тя видя, че говорех сериозно, изплака, че блъфирала с развода от наранена гордост и инат, от мъка, че сме загубили своя рай, своя идеален брак, и ме помоли да ѝ вярвам и макар да не разбрах какво всъщност имаше предвид, аз ѝ казах, че ѝ вярвам, и бях сигурен, че идното лято пак ще седим заедно под цъфналия златен дъжд; заявих, че ще направя всичко, което поиска, можехме да се преместим или да останем, че съм като колет с един-единствен адрес, нашия.

За разтерзаната душа на своята невеста Тед ще се сражава не с друг мъж, а със самата Смърт… В един топъл есенен ден през октомври двамата празнуват 26-ия ѝ рожден ден. Седмица по-рано той я пита какъв подарък иска. „Безсмъртие“, парадоксално отговаря тя, стрелкайки го с радиоактивния си поглед. Силвия дълго време се съмнява в таланта си и тласка енергично Тед по пътя към известността. (Той се ласкае от признанието, но презира суетата.) Междувременно му споделя, че са „лекували“ депресията й с електрошокове, след като прави опит да се самоубие по примера на любимата й Вирджиния Улф. Да, Силвия Плат е истински добра в писането, но има нещо, в което е по-добра – да умира и да възкръсва...

Няма възраждане без сигурна смърт. Литературата обича разрухата, нужна за сътворяването на нов живот. Но любовта не расте под стъклен похлупак… И ако във всеки рай има змия, тук името й е Ася Уелвил.

Казват, че самоубийството на Силвия Плат е било предотвратимо. Тед Хюз на Палмен е убеден, че самоубийството й е адресирана смърт - адресатът е ясен. Рапортът за фаталния 15 февруари 1963 година, Деня на Луперкалия, е красноречив: съпругът е невинен. Но това е само прологът към пиесата, в която от този ден нататък той ще играе ролята на главен заподозрян, в обект на нескончаемо разследване. Тед се превръща в ням заложник на мита за Силвия, в реликва от един турбулентен и обречен брак, в изкупителна жертва на свещената война, подета от войнствения феминизъм. (Навярно с основание, защото 6 години по-късно актуалната му любима, изкусителката Ася Уелвил, ще се самоубие с невръстната им дъщеричка също като Силвия...). Героят на Кони Палмен е убеден и в друго, и това е една от множеството поанти на тази опияняваща изповед. Той вярва, че само чрез силата на въображението можем да слеем в едно нашия тъмен и понякога зловещ вътрешен свят с обективната, рационална реалност вън от нас…

…да обединим онова, което на пръв поглед изглежда разединено и непримиримо, мъжкото и женското начало, доброто и злото, деструктивния и съзидателния импулс. В историята на човечеството истинските поети и писатели не правят друго, освен да говорят в стихове и в проза за тази опасна, труднопостижима, но изцеляваща способност. Трябва да се изправим очи в очи с личните си чудовища, да опитомим вълците, да открием в лабиринта на душата си Минотавъра и да го убием, защото, не го ли сторим, той ще ни погуби.