„Хлебарката“ от Иън Макюън – унищожителен фарс за BREXIT

Бравурната сатира на Иън Макюън, в която насекомо, и то не какво да е, се превръща в министър-председател, излезе у нас навръх „развода“ на Великобритания с ЕС. Ден по-късно в статия за „Гардиан“ авторът написа: „Брекзит - най-безсмислената и мазохистична амбиция в историята на страната ни, вече е действителност. Вълшебният прах на популизма замъгли разума на част от британците и им предвеща неясно бъдеще. Мир, отворени граници, неприкосновеност на индивидуалните права, толерантност вече са понятия със съмнителна плътност. Как така въпрос с дългосрочни културни, икономически и конституционни последици беше решен на първо гласуване, без изискване за свръхмнозинство?“

„Хлебарката“ е искряща политическа сатира, която може да бъде причислена към традицията на фантастичния реализъм (или реалистичната фантастика), чийто ярък представител е Джонатан Суифт. Също както пародията „Пътешествията на Гъливер“ използва похвата на „преобръщането“, за да осмее Англия и пороците на европейската политика в началото на 18 век, Макюън  залага на символичната метаморфоза на хлебарки в благовидни човешки същества, и обратно. Нещо повече, самата политическа програма или формула на организация на икономиката, която британските консерватори (да, да, хлебарките) се опитват да прокарат и утвърдят, се нарича „реверсализъм“. Асоциацията с Грегор Замза на Кафка  е още по-пряка, но е малко подвеждаща, защото приликите се изчерпват със заветното начало на новелата: „ТАЗИ СУТРИН ДЖИМ САМС, умен, но не и прозорлив, се събуди от неспокойните си сънища, за да открие, че се е преобразил в гигантско същество.“ Тук Самс не е човек, превърнат в насекомо, а хлебарка, превзела тялото на премиера на Обединеното кралство. (Стаята, в която се събужда, е на „Даунинг“ 10).

Това щеше да е проницателна притча, ако не беше истина. Лошата „реверсалистка“ шега се разигра пред очите ни на 31 януари, само дето министър-председателят не се казва Джим Самс, а Борис Джонсън.  Паратекстуалното уточнение в началото на книгата заковава вниманието през смях: Имената и героите са плод на авторовото въображение и всяка прилика с действителни хлебарки, живи или мъртви, е случайно съвпадение.

И понеже направихме аналогия със Суифт, нека припомним, че в най-славното си произведение, „Пътешествията на Гъливер“, той се гаври виртуозно с политическия елит на Англия като измисля следната „разлика“ между уигите и торите в Лилипутия - едните ходят с обувки с висок ток, другите – с нисък ток. За да е в гладки отношения с всяка от двете партии, престолонаследникът носи една обувка с висок, а другата – с нисък ток и ходи, накуцвайки. Верен на този дух, Макюън остроумно въвежда партията на „часовникарите“ и дарява Джим Самс с ролята на безгръбначен умиротворител:

„Премиерът беше пренебрегнал както „Часовникарските“, така и Реверсалистките тенденции в партията си. Като се мъчеше да угоди и на двете крила, беше успял да отблъсне от себе си почти всички. „В политиката – както беше написал един добре известен колумнист – двойствените пристрастия са вдигане на празен шум.“

И ако „Пътешествията на Гъливер“ изразява базисната идеи на Просвещението за разума като светлина по пътя към цивилизацията на индивида, то „Хлебарката“ предупреждава, че връщането към най-уродливите форми на функциониране на обществото е непосредствена заплаха в епохата на популизма, захранван от конформистката медийна машина, Туитър и фалшивите новини. В тези условия не е трудно най-примитивните човешки страсти да бъдат представени като „патриотична кауза, морален дълг и обещание за национално възраждане.“ Политическото безсрамие е стигнало твърде далеч, за да очакваме, че управници като Тръмп и Джонсън ще се огледат в някоя история, ще се засрамят и ще коригират поведението си. Макюън е твърде здравомислещ, за да храни илюзията, че новелата му ще „издърпа пердето“ от очите на тези господа. Та те сами продуцират гротескни автопародии всеки ден – и още са на власт.

„Хлебарката“ се явява утеха и развлечение за тези, които са убедени, че Брекзит е лудост. И отговор на въпроса какво би могло да бъде по-абсурдно от Брекзит. Ако питате Суифт, по-абсурдно е единствено извличането на слънчева светлина от краставица. Сравняването на политически опоненти с хлебарки е хаплива метафора, натоварена с тежка политическа история, но Иън Макюън не си поплюва: Джим Самс преди метаморфозата е Тереза Мей, Джим Самс след нея е Борис Джонсън. В паралелната вселена на Макюън еквивалентът на Брекзит е т.нар. теория за реверсализма, съгласно която паричните потоци са „обърнати“ – работниците плащат на своите работодатели, затова пък колкото повече пазаруват в магазина, толкова повече пари получават. Спестяванията са забранени със закон. С други думи, още преди парите ви да са се стопили, ще ви се наложи да си намерите по-високоплатена работа или да се преквалифицирате. Колкото по-добра и скъпоплатена работа си намерите, толкова повече ще трябва да пазарувате, за да си я платите... Така икономиката процъфтява, поне привидно, работниците имат интерес да повишават квалификацията си и всички печелят. Само външната търговия създава проблеми, защото единствената друга държава, която се съгласява на тази реверсия, е… Сейнт Китс и Невис.

Президентът на САЩ, който тук носи благозвучното име Арчи Тъпър, също не е пожален от саркастичните стрели на Макюън: „От страната на свободните хора дадоха на Франция урок по въображаема свобода. В сутрешните си постове в „Туитър“ американският президент описваше министър-председателя Самс като „велик човек“ и дори бе обявил, че е време да се реверсира цялата американска икономика. Още преди обяд индексът „Дау Джоунс“ падна с хиляда пункта. На следващата сутрин Тъпър промени мнението си. Той само, така каза, се пошегувал, „пробутвайки тази идея“.

Иън Макюън се вживява в идеята за реверсалистката политика и я разгръща с такъв финес, че не можем да не му се възхитим. Пък и какво друго ни остава освен да се посмеем горчиво на политическия фарс Брекзит, който вече е факт.