Информация
Рейтинг (1)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Три основни черти на нашето време

15 януари 2020 г.
Три основни черти на нашето време

Академично слово на проф. Люк Фери, автор на „Трансхуманитарната революция“ и „Да се научим да живеем“, произнесено на 26 ноември 2019 г. при получаването на почетното звание доктор хонорис кауза на СУ „Св. Климент Охридски“

Бих искал да се спра на три основни характеристики на ХХ в., сборът от които ни дава цялостен пейзаж, който би трябвало да осъзнаем, ако искаме да разберем как ще изглежда XXI в. За ХХ в. са характерни три основни черти: първо, деконструкцията на традиционните ценности и авторитети, второ, раждането на глобализацията и трето, сакрализацията на човека, свързана с историята на модерното семейство.

1. Деконструкция

Характерно за изминалия ХХ в. е цялостната деконструкция на традиционните ценности и авторитети, без аналог в историята. На деконструкция бе подложена тоналността в музиката, видимостта в живописта, традиционните правила в романа, театъра, танците, филмите, различните форми на онова, което в духа на 68-а наричахме „буржоазен морал“. Накратко, всички традиционни ценности минаха през шредера на деконструкцията. Не изпитвам никаква носталгия. Опитвам се да разбера какво се е случило.

Мнозина смятат, че тази деконструкция на традицията е извършена от младите левичари, от децата на 68-а или от художниците бохеми. Ала в действителност, ако селото, където прекарах детството си, се е променило радикално за петдесет години, за това не са виновни Пикасо, Шьонберг или Даниел Кон-Бендит. Зад тази привидно бохемска деконструкция се крие глобалният капитализъм.

От тази гледна точка бохемите, ляво ориентираните младежи, артистите и децата на 68-а са просто оръженосците на буржоазията, да не кажа рогоносците на историята! През 68-а г. във Франция младите студенти измислиха прекрасен лозунг: „Нашият плаж е под паветата!“. За да разберете този лозунг, трябва да си спомните, че по онова време младежите къртят паветата от булевардите, за да ги използват като оръжие срещу полицията. Ала под паветата плаж нямаше, под тях се криеше единствено глобализация на свободната търговия. Ще поясня тази мисъл само с едно изречение, на което можем да посветим едногодишен семинар: традиционните ценности трябваше да бъдат разрушени или поне деконструирани привидно от младите левичари, за да навлезем в ерата на хиперконсумацията, в която сме потопени днес.

Истинският двигател на деконструкцията очевидно е капитализмът, тоест глобализацията. Повтарям, традиционните ценности трябваше да бъдат деконструирани, за да може да процъфти глобализацията на свободната търговия. Това е причината днешните буржоа да възхваляват бохемите, които презираха преди един век. Доказателството? Кой в наши дни купува творбите на бохемите? Буржоата, индустриалните капиталисти и банкерите, очаровани от логиката на иновациите в модерното изкуство. А защо са очаровани? Защото тази логика по необходимост е станала тяхна в света на конкуренцията, породен от глобализацията. Почти всички мои стари приятели от 68-а преминаха в бизнеса. Шумпетер е прав: капитализмът е постоянна революция, а бохемите и деконструкторите, макар и често „отляво“, са го обслужвали, разправяйки се с всички традиции, забавили утвърждаването на всеобщото потребление…

Тази деконструкция поражда два проблема:

Първо, тя ражда страхове и увеличава усещането, че „всичко изчезва“, че вече не съществуват стабилни ориентири. И вторият, централен проблем: ако искаме да регулираме икономиката и екологията, ако искаме да развиваме политики за устойчиво развитие, трябва да имаме поне минимален контрол над света, трябва да го имаме в ръцете си. Ала точно това ни пречи да постигнем глобализацията.

Какво по своята същност, тоест след деконструкцията, представлява глобализацията, втората характеристика на днешното време? Има два ключови момента в историята на Европа и на света. С други думи, има две различни глобализации и втората, в която сме сега потопени, е във всяко едно отношение противоположна на първата.

2. Двете глобализации

Първата глобализация е гигантската научна революция от епохата на Просвещението. Добър пример за нея е съдебният процес над Галилей. Налага се дискурс, който основателно претендира, че е валиден за цялото човечеството: за бедните и богатите, за могъщите и слабите, за аристократите и простолюдието, но и за китайците, германците, англичаните или (дори за) французите. Всички дискурси преди това – литература, изкуства, философия, митология, религия – са били локални или регионални. С други думи, „просветените“ хора от онази епоха са вярвали, че историята има висша цел: това е целта за осигуряване на свобода и щастие на колкото се може повече хора.

Втората глобализация, която изживяваме днес, е едновременно последица и пълна противоположност на първата. Характерна нейна черта е „падението“ – в библейския или платонически смисъл на думата. Просвещенският проект „пропада“ в структурата на глобализирания капитализъм, който предполага постоянната конкуренция на всеки срещу всеки, тотална конкуренция, в която е въвлечен целият свят. В този контекст иновацията се превръща в абсолютен императив за изпълнителните директори, както преди това за бохемите художници.

Всяка година, всеки месец, почти всеки ден нашите мобилни телефони и компютри еволюират. Функциите им се увеличават, екраните стават по-големи, връзката с мрежата се подобрява. Това е абсолютен императив, абсолютна необходимост, ако компаниите искат да оцелеят. Той изцяло преобръща смисъла на нашето отношение с историята. Съвременната икономика функционира като естествения подбор на Дарвин: всяка компания трябва постоянно да въвежда иновации, за да се приспособи, но глобалният процес, предизвикан от това ограничение, вече няма никаква цел. Той няма нито предвидима посока, нито видим смисъл. Така историята се превръща, по предсказанието на Маркс, в „процес без субект“, който никой не насочва и не контролира. Създава се впечатлението, че политиката е лишена от какъвто и да било общ идеал извън този за приспособяването на нашите стари национални държави към новата логика на глобализираната конкуренция. Това е светът, в който живеем днес.

На този етап от моето изложение човек лесно може да почувства песимизъм, но това би било грешка. Първо, животът ни е невероятно по-добър, отколкото през ХIХ в., а и капитализмът стана причина за друга много интересна история.

3. Раждането на съвременното семейство, на брака, основан на любов, на новия хуманизъм, породен от еволюцията на капитализма

Какво ни казват историците по този въпрос?

1) Те ни казват, че в епохата на „стария режим“ в Европа бракът няма връзка с любовта, с чувствата. Бракът тогава има две цели: първо, да гарантира онова, което историците наричат ​​„родословие“, тоест предаването на името и собствеността на най-големия син. А има за цел и да създаде работна сила, която да обработва и събира плодовете на земята. Предаването, Биологията и Икономиката са трите стожера на семейната единица в епохата на „стария режим“ и ако понякога съпругът и съпругата са се обичали, това е било рядкост и при всички случаи е било без значение.

2) Основен урок, който можем да научим от литературата и от историците (първият е, че бракът не се е основавал на любовта), е, че в този свят от миналото хората не са сключвали брак свободно – те са били събирани като пасивни участници, независимо от свободната си воля. Бихме могли да кажем, че в този смисъл семейството не е било избор, а нещо външно, възприемано като съдба или орис.

3) Как тогава става възможен преходът към модерната епоха? Как изминахме пътя от наложения към избрания брак, от уредения брак към брака по любов?

Най-убедителното обяснение е следното: когато върху останките от феодализма се установява капитализмът, той изобретява платения труд и пазара на труда. Това двойно изобретение има силен деконструктивен ефект над контрола на селските общности върху брака на младите хора, чието мнение до този момент е било без значение. В резултат на платения труд и пазара на труда хората трябва да се „откъснат“ от родните си села и да „отидат“ да работят в градовете. Поставете се за миг например на мястото на една девойка, която, 15- или 16-годишна, е напуснала родното си село, за да отиде във фабрика за производство на рибни консерви например. Тази млада жена ще придобие две свободи, немислими за нея до този момент.

Първата е анонимността. За първи път в живота си тя бяга от чуждите очи, от зоркия поглед на своите съселяни, на семейството, на селския свещеник, на старицата, надничаща зад завесите, която наблюдава живота на другите и разпространява слухове. И тази първа свобода е последвана от друга: нашата девойка не само успява да избяга от социалния надзор на цялото село, но и за първи път получава заплащане за своята работа. Нашата девойка е работила в родното си село, работила е здраво от сутрин до здрач, но не е получавала заплащане. Понякога е била бита, за да работи, но никога не е получавала заплащане! Освободена от натиска на общността и придобила известна финансова автономия, какво, мислите, ще стори тя? Ще се опита да се омъжи за някой красив младеж, за чаровния принц, към когото има чувства, и така бракът по любов постепенно се превръща в правило в Европа.

Най-важната последица от тази история на семейния живот, особено за разбирането на произхода на новите ценности на онова, което наричам „втори хуманизъм“, е появата на родителската любов. Мъже като Лутер и Бах загубват почти по десет деца. Съжаляват, разбира се, защото са били добри хора, но нищо повече... Днес, обратно, загубата на дете е може би най-лошото нещо, което може да се случи на едно семейство. Това е абсолютен ужас, нещо, от което постоянно се опитваме да се предпазим. До голяма степен то е обусловено от историята на модерното семейство, което става причина за „сакрализацията на човека“ и за все по-големия интерес на модерните общества към отношенията между хората, ключово условие за втория хуманизъм.

За да разберем тази гледна точка, ще бъде необходимо за миг да се върна назад.

Какво все пак е „сакралното“? Етимологично и философски то може да бъде определено не просто като противоположност на профанното, а по-скоро като „нещо, за което човек може да се пожертва“, да рискува или дори да отдаде живота си. Ценностите ни изглеждат сакрални, когато бихме се съгласили да загинем за тях, ако се налага. И тъкмо тази сакралност, разбира се, придава смисъл на нашия живот. Забравете за миг баналния песимистичен дискурс, често представян от медиите, и се запитайте сериозно: за какво или за кого бихте били готови, ако се налага да рискувате живота си и може би дори да го загубите?

За огромното мнозинство от нас очевидният отговор на този въпрос би бил: единствените същества, за които сме готови да рискуваме живота си, са други човешки същества, започвайки с хората, които обичаме, и разбира се, с нашите деца. Със сигурност вече не сме готови да рискуваме живота си за абстрактни идеи. С други думи, особено сред младите, почти никой (винаги има изключения, потвърждаващи правилото) не е готов да умре за една от трите основни идеи, които в миналото са залегнали в историята на сакралното: Бог, страна и революция.

Кои са основните исторически причини за масовата и насилствена смърт на нашия континент? Отговорът отново е очевиден: религиозните войни, националистическите войни (Втората световна война причини смъртта на над 50 млн. души) и революционните войни (комунизмът е причина за смъртта поне на 120 млн. души по целия свят). Но в рамките на половин век три мотива за саможертвата почти изцяло изчезнаха от стара Европа! До степен, че тяхното изчезване дори предизвиква носталгия.

Имам приятели от десницата, които оплакват загубата на патриотизма или на национализма, критикуват младите, които със сигурност не са готови да пожертват живота си за Франция; отляво пък се проливат крокодилски сълзи за утопиите от 68-а, макар и в същото време да се признава, че са били „големи грешки“, стига човек да се замисли за милионите, загинали от насилствена смърт в резултат на маоизма. Трябва да призная, че не споделям нито една от тези форми на носталгия. Отворете шампанското! Както се казва за Иисус Христос, със смъртта си смъртта победи!

Дали това означава, че живеем в епоха на празнотата, на упадък на гражданския морал и на разомагьосване на света? Ни най-малко. То просто се е изместило, въплътило се е на друго място, в човешко същество, а не в празна абстракция. В мащаба на историята това изместване е гигантска иновация, изискваща и нов вид философски размисъл.

Във всички случаи това ще доведе до непредвидими промени във всички области на демократичния живот. Без съмнение на морално и политическо равнище, но и в много други области, тези на предприемачеството.

И ето два извода:

В глобализирания свят ще трябва отново и отново да се борим срещу страховете, които забавят иновациите. Но за да постигнем това, ще трябва да разберем по-добре произхода на страховете, за които говорих в началото на моето изложение.

Второ, в контекста на демократичните общества, дълбоко повлияни от историята на семейния живот и сакрализацията на любовта, през следващите десетилетия все по-важни ще стават въпросите, поставяни от взаимоотношенията между хората, въпросите за щастието и благополучието в света на труда.

Със съкращения

Превод от английски: Момчил Методиев

Словото е публикувано в Култура / Брой 10 (2963), Декември 2019

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2020 © Всички права запазени