Романи от кухненската маса

Още в дебютните си творби авторът на „Спутник, моя любов“ и „Кафка на плажа” е на висотата на своята дарба. Пуска ни по петите на думите и ни оставя да се надяваме, че ще утолим някаква тайнствена жажда. А ние нито знаем как искаме да свърши историята, нито сме сигурни, че трябва да свърши…

Магически, мистични и завладяващи? Разхвърляни, посредствени, монотонни? Няма значение какво мислите, защото публикуването на тези две новели може единствено да подобри репутацията на Харуки Мураками. Той вече има ослепителна кариера и ранните му творби могат да бъдат прочетени единствено в светлината на по-късните му романи. Истината е, че „Чуй песента на вятъра“ и „Пинбол“ съвсем не са „бръщолевене“ на дебютиращ писател. Ранният Мураками не е Мураками в процес на формиране, а осъзнат творец, който вече за нищо на света не може да бъде отклонен от писането. Вгледайте се дори само в увода към двете новели, прекрасно малко есе, озаглавено „Раждането на моята литература върху кухненската маса“, което му предоставя възможност да репетира често историята за това как самият той става романист, след като напуска университета. „Пинбол“ продължава разказа от „Чуй песента на вятъра“ – написана е на същата късметлийска маса в джаз бара на писателя. Веднага след като я завършва, той решава да се отдаде на писането, продава бара и се впуска в… „Преследване на дива овца“.

Критиката определя двете творби като „свръхелиптичен поп ноар“, в който са заченати големите теми на писателя. Като сенките на миналото и усещането за невъзвратима загуба на невинност. Като обсесиите и фетишите, меланхолията и нихилизма на нашето съвремие, патологичното обезличаване в епохата на консумацията, отчуждението и самотата в атомизираните общества. Живеем в цивилизация, в която неизразеното не съществува, носталгично отбелязва Мураками, също както не съществува идеален текст. Няма и такова нещо като съвършено отчаяние, защото винаги можем да погледнем на смъртта като изчезване на съвкупността от изсънувани кошмари. За да преодолеем дълбоката бездна между онова, което се опитваме да осъзнаем, и онова, което действително успяваме да осъзнаем, понякога е нужен просто един бял лист. И някое прозрение: 

Ето какво казва Хартфийлд за доброто писане: „На практика писането е установяване на разстоянието между самите нас и нещата, които ни заобикалят. Нужна ни е не чувствителност, а измерителна линийка“. Писането може да е наистина мъчителен процес, но да приписваш смисъл на живота е фасулска работа в сравнение с това действително да го живееш. 

Ако хибридният футуризъм на Мураками е продукт на сблъсъка на японската традиция с местния постмодернизъм, то най-голямото откритие на неговия дебют е, че това противоречие е бушувало у него от самото начало. Въпреки че действието се развива в Токио и текстът е едва 100 страници, „Чуй песента на вятъра“ изобилства с препратки - към Томас Пинчън, Глен Гулд, Марвин Гей, Хенри Джеймс, президента Кенеди, Майлс Дейвс, Концерт за пиано номер три на Бетховен, Ленард Бърнстейн…  Митът за творческото начало на Мурaками звучи така: „По време на един бейзболен мач без никаква причина и основание внезапно му хрумва: „ще взема да напиша роман. Още помня усещането. Сякаш нещо изпърпори от небето и аз го улових с ръце. Нямах представа защо е избрало да падне точно в моите шепи. Не знаех тогава, не знам и сега. По някаква причина се случи. Беше като откровение.“ Историята е важна, защото обема в себе си съществени елементи от цялата проза на писателя. Млад човек, който се носи по течението на живота, изведнъж преживява странна среща или взема съдбовно решение. Това накратко е и историята на Тору Ватанабе в „Норвежка гора“, на Кафка в „Кафка на плажа“ и на Тору Окада в „Хроника на птицата с пружина“ – все  истории за млади мъже и смущаващо привлекателни жени, обгърнати със загадъчност и сюрреалистични щрихи.

Според автора двете новели са важни за развитието му като творец. Като стари, но верни приятели.  Със сигурност феновете на стила му ще ги припознаят като такива. И двете творби съдържат епизоди от живота на неназован главен герой и неговия мистериозен харизматичен приятел, Плъха, който се мотае в бара на Джей. В „Чуй песента на вятъра“ главният герой размишлява за живота и си спомня случки, оставили отпечатък върху настоящето му. Прави секс и си спомня за правенето на секс. Плъха е депресиран, а Джей с лекота нароява афоризми. В „Пинбол“ същият неназован герой създава компания за преводи, прави секс с две трудно различими близначки и бива обсебен от играта на пинбол. Плъха е все така потиснат, а Джей продължава да наблюдава света и да трупа просветления. Така може да се резюмират двете новели. Но кой чете Мураками заради сюжета? Читателите прилепват към типичните за него ефектни отклонения, дългите кадри, експресивната непоследователност и ониричните лутания. Самотниците на Мураками са хора с изтръгнати корени, квазианонимни същества, а това предполага автор, който си позволява, поне от време на време, да се дистанцира от собственото си въображение. Ето няколко фрагмента:

– Точно там е работата, Джей – каза Плъха. – Тук всички се преструват, че са на една вълна – никакви въпроси, никакви разговори. А така нищо не се постига.

Все пак опитай да направиш още крачка напред. Условията за всички са еднакво трудни. Всички се возим на един и същ повреден самолет. Е, на някои ще им провърви повече, отколкото на други. Някои са по-жилави, други са по-слаби. Някои са богати, други са бедни. Но никой не е Супермен – в сравнение с него всички сме слабаци. Ако притежаваме нещо, ужасяваме се, че може да го изгубим. Ако не притежаваме нищо, страхуваме се, че завинаги ще си остане така. Всички сме еднакви.

Единственото, което съществува, е така нареченото настояще, но дори и то просто преминава през нас. Затова не бива да се преструваме, че споделяме ценностите на мнозинството, ако това просто не е вярно. Иначе има вероятност да се превърнем в сенки, в ходещи каталози на незараснали рани.

Лъжата е ужасно нещо. Може да се каже, че най-тежките грехове на съвременното общество са лъжата и мълчанието. Лъжем безогледно, а после си глътваме езика.

Пинбол - онази механична игра, която срещу дребни монети ти дава мъртво време. При игра на пинбол не може да се спечели почти нищи, също както и при играта на живот. Но и в двата случая загубите може да са неизмерими. 

Да не забравяме, че Мураками е първият голям японски автор, роден в „радиоактивната“ бяла светлина на модерната епоха, ознаменувана с нулевата 1945 година. Той предизвиква клаустрофобичните естетически ценности и резултатът е неустоима амалгама на Изтока и Запада с примеси на научна фантастика, сюрреализъм и ноар, сериозен коментар на съвременното времепространство без граници. Идентичността – и персонална, и национална, е свръхамбициозна тема, за да се превърне в доминанта в тези две новели. Доминанта е чистата човешка същност. И двете новели са хубави, всяка посвоему, и могат да се четат като „компилация“ от Мураками – един напоителен джем сешън, чиито виртуозни импровизации отекват и до днес…