Има ли смисъл животът?

Терънс Франсиз Игълтън, познат като Тери Игълтън, нерядко се смята за най-влиятелния жив литературен критик на Великобритания. На 76-годишна възраст, той има зад гърба си повече от четиридесет книги и завидна академична кариера. И все пак огромната му популярност се дължи най-вече на единствена и щастлива книга, публикувана в началото на 80-те. „Въведение в литературната теория“ (1983) направи почти невъзможното: накара огромна неспециализирана публика да се заинтересува от нещо толкова смътно и трудно, каквото е литературната теория. Говори се, че книгата е продадена в близо един милион копия и е била преведена на трийсетина езика. Нека да не забравяме обаче, че става въпрос за края на ХХ век, рядко като скъпоценност време, в което културата беше вид масова религия; днес то е далечен и носталгичен спомен.

Четвърт век по-късно Тери Игълтън прави нов опит да създаде популярно интелектуално четиво, отново „въведение“, удобно вместено в най-високотиражната поредица на Oxford University Press – „Много кратки въведения“ в различни области на културата. „Смисълът на живота“ (2007) е кратка дори за тази серия, в която средният обем е около двеста страници; по-скоро голямо есе, отколкото системно изследване. Освен това не изглежда като въведение в някоя сериозна наука, защото темата за смисъла на живота е метафизична и хлъзгава в същото време, тя „е подходяща или за смахнати хора, или за комедианти“, казва самият автор. Защо все пак живият класик Игълтън се насочва към нея? Най-кратко, бих казала, защото я чувства като симптом на промените, настъпили в западния начин на мислене след началото на новия век. Въпросът за смисъла на живота изглежда вечен, но не винаги е бил актуален за човешките общества. За предмодерните хора той е съществувал като саморазбиращ се отговор, защото митологията, религията и властта са предопределяли фундаменталното убеждение, че човешкият живот има смисъл единствено като част от някакво колективно цяло. Едва модернизмът ражда съзнанието, че човекът е личност, вселена с индивидуални желания, потребности и смисъл на съществуване. (Пропастта между двете епохи е видима дори в модерната употреба на думата индивид, която произхожда от in-dividuus, т.е. неотделим.) От втора страна, хората се замислят за посоката на живота предимно в моменти на криза – както колективна, така и лична. Днешният свят, или поне днешният западен свят според Тери Игълтън е в момент на криза и в период на онова, което след Томас Кун ще наречем „преобръщане на мисловната парадигма“. Необходимо е да се разделим с интелектуалното опиянение от последната четвърт на ХХ век, за да видим трезво какво се случва около нас.

И Тери Игълтън скъсва със своето постмодерно минало, с вълнуващите идеи на деконструкцията и лаканианството, примесени с характерния за него марксизъм. Постмодернизмът е мъртъв и още по-лошо – смешен, сега той прилича на костенурките, защото също като тях не се интересува от „човешката ситуация“; винаги е бил „повърхностно радикален“, а подмолно е работел за онази идеология, която оценностява възможностите и начините да се потъпкват другите заради лична изгода. Книгата – с типичния за своя автор подход – се движи умело през всички епохи на западната култура, обобщава с остроумна находчивост същността на различни теории, привежда в обращение идеите на множество големи мислители и писатели, информира и просвещава на разбираем език онази част от широката публика, която все още се вълнува от факта, че съществуват литература и философия.

Що се отнася до смисъла на живота, той предвидимо се оказва не в решението на даден проблем, а в умението да се живее по определен начин. При това по начин, който поставя реалността на поведението пред абстрактната имагинерност на идеите, етиката пред интелектуалната наслада, социалните добродетели пред силата на ума. Още преди дванайсет години Тери Игълтън е казал сбогом на постмодернизма. Остава ни да се чудим още колко време ще издържи матрицата на целия модернизъм и накъде вървим с толкова бързи крачки чрез поредното преобръщане на цивилизационната парадигма.

Автор: проф. Милена Кирова, рубрика Думи срещу думи на в. К от 20.09.2019 г.