„Офицер и шпионин” тръгва в отбрани български киносалони

Премиерата на „Офицер и шпионин“ на 76-ия кинофестивал във Венеция отприщи нова вълна от противоречиви страсти. Вече на 86, Полански беше решил да си спести поредните освирквания и не се появи на фестивала „в плът и кръв“, съответно Голямата награда на журито беше връчена на неговата съпруга, актрисата Еманюел Сене, чието присъствие във филмите му е почти неизменно през последните десетилетия. Въпреки че взриви мненията на критици и журналисти, филмът грабна и наградата FIPRESCI! Полански все пак „се появи“ във Венеция, макар и за секунди, в кадър от самия филм.

„Офицер и шпионин“ е образцова историческа драма, адаптация на едноименния бестселър на Робърт Харис от 2013 г., който разнищва прословутата афера Драйфус от края на XX век. Жан Дюжарден влиза в кожата на амбициозния френски офицер Жорж Пикар, който през 1895 г., когато е назначен за началник на армейското контраразузнаване, открива фалшифицирани доказателства за предаване на военни тайни към Германската империя, използвани за осъждане на Алфред Драйфус, един от малкото еврейски членове на генералния щаб на френската армия. Пикар рискува кариерата и живота си, борейки се цяло десетилетие да осветли истината и да освободи несправедливо осъдения Драйфус от страховития затвор на Дяволския остров. Ролята на евреина се изпълнява от друг бляскав талант на френското кино - Луи Гарел. И за да бъде плеядата от звездни актьори пълна, трябва да добавим имената на Матю Амалрик, Мелвил Пупо и Венсан Перес. 

Случаят Драйфус разделя Франция за период от дванадесет години и получава силен отзвук в цял свят, като се превръща в символ на произвола на политическите власти, преследващи националистически интерес. Развоят на аферата отеква светкавично благодарение на статията на Емил Зола "Аз обвинявам", преведена на безброй езици, публикувана и в тогавашната българска преса. С откритото си писмо до Феликс Фор,  тогавашния френски президент, Емил Зола разобличава авторите  на вероломната подмяна на факти, в резултат на която Алфред Драйфус, бившият капитан от френския генерален щаб, осъден по обвинения в шпионаж, е обречен на доживотна каторга на Дяволския остров край Гвиана, въпреки наличните доказателства, че е невинен. Писателят oбвинявa прaвитeлcтвoтo в aнтиceмитизъм и бeззaкoниe. Тoй пocoчвa нарочните cъдeбни грeшки и нeoбeктивнoто пoвeдeниe нa cъдa. Cпoрeд Зола чoвeкът, кoйтo трябвa дa e нa мяcтoтo нa Дрaйфуc, e мaйoр Ecтeрхaзи. 

Така през 1898 г. се ражда нов жанр, наречен политическа публицистика. Най-влиятелното перо на Франция по онова време (Флобер, Мопасан и Алфонс Доде вече не са между живите) не разследва и не анализира, а директно обвинява виновниците за извършената несправедливост, с ясната представа какво може да последва. Той се явява граждански обвинител, но не мислете, че се е ползвал с подкрепата на гражданите в началото на скандала. Напротив, Зола е бил обруган от тълпата, а през 1898 г. е осъден на една година затвор. Важното е, че неговата позиция е пробив в стената на апатията и фабрикуваната реалност. Процесът срещу Драйфус е възобновен през 1899 г. и той е оправдан, а през 1903 г. е помилван. Но моделът „Аз обвинявам” влиза в употреба много пъти след това, а името на Зола се асоциира пряко със свободата на словото, която се брани трудно, включително и днес. 

Съдейки по изказванията на Полански, решението му да направи този филм е мотивирано не само от тревожната нова вълна на антисемитизъм, надигаща се в Европа, но и от преките паралели с неговата собствена съдба: „Аз знам от личен опит какво е преследване“. По всичко личи, че режисьорът на „Тес“ и „Горчива луна“ се счита за жертва на преследване от страна на „неофеминисткия маккартизъм“. Впрочем в автобиографичната книга „Роман за Полански“ той си спомня как през 60-те години, след бруталното убийство на бременната му съпруга Шарън Тейт, някои медии започват да го подозират в сатанизъм. По онова време пресата започва да дъвче трагедията и да изкривява фактите по чудовищен начин, намеквайки, че полският режисьор с еврейски произход е замесен в нейното убийство.

Голямото достойнство на филма „Офицер и шпионин“ е подходът на Полански – той разказва за аферата Драйфус не със страст и ярост, а с трезво, щателно вглеждане в детайла и с емоционална сдържаност. Каквито историята заслужава. Ксан Брукс от „Гардиан” пише следното: „Разказът на Полански  се извива плавно по посока към справедливостта. На тази достолепна възраст режисьорът отдавна е загърбил стилистиката на „Бебето на Розмари” и „Отвращение”, за да нарисува с нарочна прецизност опустошителни портрети на членовете на френския генерален щаб, връщайки ни по-скоро към филма си „Китайски квартал”. „Офицер и шпионин” прилича на солидна, добре изработена викторианска мебел, създадена, за да устои на времето – и да бъде полезна. Колкото по-дълго го гледате, толкова по-впечатляващ изглежда.”