Марин Бодаков за „Вирджиния Улф” от Найджъл Никълсън

Найджъл Никълсън е син на Орландо. Това е точно и същевременно неточно, несложно твърдение. Найджъл е син на Вита Саквил-Уест, с която Вирджиния Улф има връзка и която вгражда в романа „Орландо“; Вита е не само потомка на прочут аристократичен род, но и награждавана писателка – дори в една и съща година двете с Вирджиния получават най-важните британски литературни награди. Дали това е любов, обагрена с приятелство, или приятелство, обагрено с любов, за мен няма никакво значение. (Още по-конфузно е, че Улф намира хомосексуалните връзки между мъже за противни.) В крайна сметка, последното изречение, което изписва Вирджиния, е: „Не мисля, че двама души биха могли да бъдат по-щастливи от нас двамата.“ – и то е адресирано до съпруга й Ленард. Същият този Ленард, който създава малкото издателство „Хогарт Прес“, за да може Вирджиния да облекчава гигантското си психическо напрежение с физически труд. Прочее, това е издателството, в което публикува Елиът (Вирджиния набира на ръка „Пустата земя“) и което представя Фройд на английския читател. Тя и Фройд имат една-единствена среща, при която Бащата на психоанализата подарява на Майката на модерния роман стрък… нарцис.

В биографията на Вирджиния Улф, написана от Найджъл Никълсън, блещукат скъпоценни нишки. Може ли човек да забрави как писателката го пита „Какво е да си дете?“, сякаш никога не е била. И още такива сияйни конци от кълбенцето на спомените извезват образа на една от най-великите писателки на всички времена. Именно под редакцията на Никълсън са публикувани писмата й („За нея дневникът е хамак за съзерцание и размишление; писмата са като батут за литературни упражнения и интриги. Преобладаващият тон в дневниците е меланхоличен, в писмата – провокативен и възторжен.“), а става дума за колосално количество писмени свидетелства, по които животът на писателката може да се възстанови едва ли не ден по ден.

Напълно споделям с биографа, че „Вълните“ е върховото постижение на Улф, но не съм сигурен в неговото пренебрежително и дори осъдително отношение към феминизма на „Собствена стая“ и „Три гвинеи“. Все пак, дори жанрът на памфлета работи за твърденията на писателката. А и тя е превръщала всяко свое преувеличение в брилянтна литература. На какво обаче се основава връзката между Вита и Вирджиния: иначе ужасно хапливата и отказваща всякакви почести Улф обича благородниците – пред среща с Айнщайн или Уелския принц, тя винаги би предпочела принца. Тя намира аристокрацията за носител на естественост. За нея префърцунеността е другаде. След думата префърцуненост ме засърбява ръката да напиша, че и този превод на Иглика Василева тупти от живот, направо пращи – хем изискан, хем волнодумен. И затова пред нас застава самата Вирджиния. Онази, която пита малкия Найджъл кой точно чорап си е обул първо сутринта – левият или десният. И Вирджиния, непреклонна и непобедима, която на 28 март 1941 г. напъхва в джоба на палтото си голям камък – и се хвърля във водата.