По пътя на разказвача

Много е хубаво, че отново се появява сборник с разкази и повести на един от големите стилисти в българската литература – Константин Константинов. Хубаво е и това, че доколкото писателят, неизвестно защо, не присъства по-категорично в учебните програми по литература, а училището, знаем, формира представите за „списъка“ и онези, които са „заслужили“ да присъстват в него, сборникът започва с предговор от съставителя. В него накратко са проследени творческият път на Константин Константинов, предхождащите издания на творбите му, обоснован е и изборът на включените в настоящото издание разкази и повести. Такива въведения са необходими, особено за читателя, който не се е срещал досега с това разпознаваемо творчество и с автора му, един от достойните личности, запазил самоуважение и особена аристократична „мълчаливост“ във време, когато идеологическите „крясъци“ и адаптираното към тях писане не са единично явление.

Нека припомним и това, че Константин Константинов е преводач от руски и френски, превеждал е Гогол, Тургенев, Чехов, Ахматова, Зола, Флобер, Екзюпери. Оставил е и наистина забележителна есеистика и мемоаристика, ще припомня само „Път през годините“, книга, която лично аз смятам не само за образец на мемоарна проза, а и за истински „учебник“ по стилистика; книга, разкриваща възможностите на езика ни, неговото богатство и нюансираност, както и способността на един автор да ги вгражда в писането си.

Настоящият сборник е структуриран на хронологично-естетически принцип и съдържа творби и от петте сборника с разкази и повести на писателя – от „Към близкия“ (1920) до „Седем часът заранта“ (1940). Началото обаче е с „Малки приказки“ – разказ в пет фрагмента от 1911 г., невключван досега в съчиненията на Константинов. Или, както обяснява съставителят, времето между първото и последното произведение в тези „Разкази и повести“ е близо три десетилетия. Този избор позволява да проследим както развитието на разказвача, така и да видим онези общи места, онези важни за него теми, мотиви, въпроси, повествователни техники, които са фундамент на цялостното му светоотношение, специфика на разказването и „поетика на прозата“ му.

Когато четем разказите на Константин Константинов, не бива да пренебрегваме контекста, в който те се появяват, както и литературната среда, в която писателят се изгражда. Въпреки сложността и многопосочността на мисловните и съответно литературни посоки на периода от 20-те и 30-те години на миналия век, със сигурност не можем да отминем усещането за „криза“(свързано, разбира се, най-вече с войните). Това е време, по-скоро белязано от фрагментарност, флуидност, релативност на всичко. Творците вярват, а и съзнават, че битието е „дефицитно“, нещо липсва и трябва да му бъде добавено. Затова и се занимават с човешкото в дълбочина. Има го чувството за обърканост, изгубеност, а оттам и неверието, скепсиса. И човешката уязвимост. Всичко това, което може да бъде видяно като тенденция в цялата европейска литература, наблюдаваме и в творчеството на писатели като Константин Константинов, Светослав Минков, Георги Райчев и др.

Това време без стойностни ориентири, „пусто“ и „празно“, е времето, в което живеят повечето от героите на писателя. Дори и в ранните импресии, всъщност подсказващи за есеистичния талант на писателя, като „Афишите“, „Старият град“, „Една вечер“, типични образци на лирическа проза, откриваме тъга, хлад, своеобразна безнадеждност, които по-късно, в творбите му от 20-те като „Буря“, „Вяра“, „Любов“ и най-вече в зрелите му и изкристализирали като повествование и стил разкази от 30-те, се превръщат в образ на свят, лишен от надежда, понякога свят, който е населен от „уморени“ вечери, „бездушни“ пейзажи, пътувания, които сякаш водят до нищото…

Разказите „През стената“, „Трета класа“, „Ден по ден“, „Произшествие“ дълбаят в психологията на човешкото, разкриват невъзможността за приспособяване. В тях много са „глухите“ нощи, „глухите“ вечери, „сивите“ дни, „спрялото“ време. Животът, онзи, всекидневният, отнема лицето на човека, той потъва в сивотата на дните, предначертаността е някак неизбежна. Опорите, които сме свикнали да имаме – време, дом, място, тук като че ли отсъстват. Някакви градчета, някакви пътища, някакви улици… всичко е „някое“, „някъде“. И да, героите, както често се набляга, пътуват – с влакове, с файтони, коли, пеша. Но важността на пътуването, структурообразуващ сюжетен, а и съграждащ героите принцип в прозата на Константинов, е не само в движението. Това пътуване е най-вече вътрешно, то разтяга личното човешко време до неизмерими разстояния и дълбини, прави го важно и променящо човека, все едно дали е неврастеничен лекар, млад прокурор, или са селски момчета, отиващи да припечелят за храна…

Всекидневието в разказите на Константин Константинов винаги се превръща в малка драма, неуловима, някак между другото, обаче преобръщаща нещо у човека. Винаги има „повратен“ момент, среща или случка – и те изваждат нещо друго от човека, нещо, което не сме видели, което той самият не е знаел за себе си. В тази проза всекидневието има екзистенциален смисъл, „границите“ отключват нещо друго у човешките същества, тя е изпълнена със съпричастност, емпатия и тревога за човека по онзи начин, който срещаме у големите писатели хуманисти. И знаете ли, в днешното време ми се струва, че имаме особена необходимост да четем такива писатели. А дори не можах да стигна до красотата на словото му. И до богатството на нашия език, което той ни напомня и дава.

Катя Атанасова, КУЛТУРА, бр. 4 (2957), Април 2019