Има сълзи в природата на нещата

Гледали ли сте  „Ex Machina: Бог от машината“ от 2015 г на  Алекс Гарланд? Ако сте го гледали, когато започнете да четете „Машини като мен”, нищо чудно пред очите ви да изникнат Кейлъб и Ейва (героинята робот на Алисия Викандер) и експериментът, който имаше за цел да докаже, че тя ще се възползва от чувствата на Кейлъб, за да го изиграе и да избяга от човешкия „затвор”. В крайна сметка тя наистина успява да надхитри програмистите и се влива в обществото на хората. Филмът е вдъхновен от „2001: Космическа одисея“ на Стенли Кубрик и книгите на Лудвиг Витгенщайн.

Би било интересно да научим какво е вдъхновило Макюън да посегне към така актуалната тема за „трансхуманитарната революция” – известно е, че той прави задълбочено изследване на научни и исторически факти преди да започне да пише. „Машини като мен” е неочакван микс от дистопия и алтернативен исторически роман за хуманоидни роботи в една предполагаема Великобритания от 1982 г. Историята не е лишена от морален патос във връзка с конфликта на Фолкландските острови, като съвсем съзнателно предлага различна версия на събитията. В книгата британският флот отплава от Портсмут с катастрофални резултати. Унижението от поражението принуждава Маргарет Тачър да се оттегли от поста си, но последвалата „лява” политика не само че не се усеща като такава, а дори предизвиква неочакваното напускане на страната от Европа. Този политически и социален катаклизъм е едновременно реминисценция и пророчество, и съдържа кристално ясно предупреждение относно настоящето: „Само Третият райх и други тиранични режими оставят плебисцит да определя политиката им - като цяло от това не е произлязло нищо добро“, напомня разказвачът.

В романа Алън Тюринг е жив, а на пазара се появява първият изкуствен човек. Роботите и техните имитации са голямата страст на 32-годишния Чарли, единия от тримата протагонисти, и той решава да се сдобие с екземпляр от 25-те андроида, пуснати експериментално – 12 Адамовци и 13 Еви. По обясними причини Евите се изчерпват бързо, затова на Чарли ще му се наложи да си вземе Адам. Макюън не ни спестява иронията си, обяснявайки, че роботите са изработени така, че да покриват голям кръг от етноси (Адам е на границата между турчин и грък), при това  всички модели имат пълна свобода по отношение на сексуалните предпочитания - което е намек за личната драма на Алън Тюринг. Другият главен герой в романа е изкусителната Миранда, съседка на Чарли. Последният е силно привлечен от нея и й предлага да споделят отговорностите за андроида т.е. тя да зададе част от „личностните” му характеристики. И Миранда се съгласява, но скоро миналото й хвърля черна сянка върху необичайното им съжителство.

„Машини като мен” обръща огледалото към нас самите и нашия свят - свят, в който лъскавите нови играчки ръждясват още преди да ги занесем от магазина до дома. Свят, чиято най-голяма трагедия не са умишлените убийства, екологичната катастрофа и перфидното ограбване на по-слабите, а отегчението. Плуваме в илюзии, че владеем ситуацията, докато не се превърнем в роби на собствените си нездрави страсти. Но как да направим напредъка на технологиите по-хуманен, след като някой е ампутирал съвестта ни? 

„Създаваме машина с интелект и самосъзнание и я пускаме в нашия несъвършен свят. Измислен и изработен според представите на рациото и благоразположен към другите, такъв ум много скоро се озовава във водовъртеж от противоречия. Ние си живеем с тях и списъкът им е уморително дълъг и досаден. Милиони умират от болести, за които знаем, че се лекуват. Милиони живеят в бедност, когато има достатъчно за всички. Ние замърсяваме биосферата, макар да знаем, че тя е единственият ни дом. Взаимно се заплашваме с атомни оръжия, след като сме наясно докъде може да доведе това. И какво ли още не – геноцид, изтезания, поробване, домашно насилие, малтретиране на деца, стрелба в училищата, изнасилване и още десетки всекидневни безчинства. Живеем с тези престъпления и дори не се удивяваме, когато ни се случи да открием щастието или любовта. Изкуствените умове обаче не са толкова добре защитени.”

Авторът умело вплита в разказа добре познатата латинска фраза от „Енеида“ на Вергилий: Sunt lacrimae rerum – и сълзи има за всяка беда. Koe всъщност ни прави човеци - слабостите или стремежът към съвършенство? Егоизмът или безкористното добротворство? Има ли нещо възвишено в опитите да надхитрим границите си? Да се почувстваме безсмъртни – макар и за малко?  Макюън напластява теми и мотиви, но в крайна сметка „Машини като мен”  е роман за силата на романите. Чарли осъзнава, че позицията относно покупката му е оформена от литературата. „Въображението“, казва той, „е по-бързо от историята и от технологичния напредък, защото вече е репетирало това бъдеще в книгите“. 

Романите правят нещо, което роботите не могат: те са апология на нашите несъвършенства, празник на недостатъците, които ни правят хора... Като политическото лицемерие и злоупотребата с власт, която компрометира всяка идея за единение – за справка могат да послужат неволите на ЕС. Въпросът е в лостовете за самоконтрол, които не ползваме, сякаш ни подшушва Адам. Абсурдното е, че именно роботът е моралният коректив в тази книга и ни кара да се замислим за… правата на роботите! „Машини като мен” съчетава мрачния сарказъм на по-ранните сюжети на Макюън с удоволствието от четенето на по-новите му творби. Излишно е да казваме, че краят ще ви зашемети.