Информация
Рейтинг (2)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Няма амнистия за присъдата на сърцето

06 август 2019 г.
Няма амнистия за присъдата на сърцето

„Докато отминаваха миговете, годините и епохите, той разбра, че самотата е по-естествена от близостта, а любовта е по-нетрайна от презрението; осъзна, че лъжата е по-удобна от истината, а това, което не знаеш, е далеч по-съществено от това, което знаеш; проумя, че единственото, което можеш да научиш по време на своето безпътно пътуване, е как да живееш, но когато се научиш, вече е късно…”

Знаехте ли, че един от традиционните начини за лекуване на махмурлук в Ирландия е заравяне до врата в мокър речен пясък? А бяхте ли чували легендата за Тим Финеган, който дава името си на известната марка уиски и на експерименталния роман на Джеймс Джойс, който още няма превод  у нас?

Тази скромна по обем, горда по вложена фантазия книга е подкупващ шепот на море, непокварена обич и надбягване на вълни. Дивно препускане на изгрева към залеза и обратно. Тази книга е смътен копнеж на настоящето по невъзвратимото минало. Напоителен опит за заглушаване на онзи незаглушим хор от демони и съмнителни страсти, които цял живот разпъват душата на кръстопът. Ако питате героите, „Човекът, който продаде морето” е печал за изкупване. Дирене на спасение в неумолимата репетиция на живота.

Прие съдбата си с ясното съзнание, че истинското страдание не е в това, което ти налагат, а в това, на което се подчиняваш.

Николай Ценков примамва читателя още с първия разказ, от който надничат вселените на Маркес. (Вие имате ли нещо против да ви обичат вечно?) И това е само един от множеството отчетливи литературни реверанси в сборника. Хосе Ортега-и-Гасет е удобно настанен в разказа „Преди бурята”, ярък цитат от Никос Казандзакис е  послужил за епиграф към „Градът на спасението”, Селинджър не пропуска да напомни, че „Животът е харизан кон”, някак естествено проблясва и стих на любимия Христо Фотев… А „Надолу-нагоре”, може би най-сияйният и духовит разказ в книгата, препраща към Джойс през името на един от героите, пък и директно насочва вниманието към „Бдението на Финеган”.

– И как мислиш да платиш за този двигател?

– Не знам, момчета. Най-много мразя две неща – да мисля и да плащам. Когато мисля, мисля как да не плащам. Когато плащам, плащам, за да не мисля.

Понякога наистина ни трябва много малко, за да имаме целия свят. Даже спомен за морето стига. Или песен на Нирвана… „Човекът, който продаде света” ще ви пренесе във Виена, в иначе романтичното Kleines cafe, чиято атмосфера тук е неузнаваема. „Човекът, който купи света” е неочакваното огледално продължение на предходния разказ. Парадоксите на ежедневието се преплитат с горчивата констатация, че населяваме свят, в който фалшът е норма, а (само)измамата – стил на живот. 

Със своята универсална, безименна мъдрост разказът „Шегата на розите” носи аромат на притча: „Конфликтът в безименния град заличи дирите на причината и следствието. Вече никой не бе сигурен дали спорът за розите беше истинският повод, или само искрата на вече отдавна съществуваща омраза.” Равенството на розите не изравнява ценностите на техните притежатели, красотата явно няма да спаси света (политиката още по-малко),  затова пък любовта остава единствен смисъл и спасение…

Казано другояче, живот преди смъртта може и да има. Но за присъдата на сърцето амнистия няма, не и докато човек е жив.

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2019 © Всички права запазени