Информация
Рейтинг (2)
Мнения (0)
Публикувай мнение

За човешкото сърце

21 юни 2019 г.
За човешкото сърце

„Докато лежах и умирах” излиза през 1930 г. и е един от четирите класически романа на Фокнър (като Великите трагедии на Шекспир). Виртуозността тук се носи от гласовия хаос, който представлява повествованието. Границата между реално и фантазно, между нормалност и лудост е много тънка, а понякога и напълно премината.

В своето изследване, посветено на ролята на заглавията – „Записки от преддверието“ – Клео Протохристова говори за референциалните заглавия, част от които описват състояние или действие. Примерите, които дава за такъв тип, са „В очакване на Годо“, „По следите на изгубеното време“ и „Докато лежах, умирайки“ (в нейната преводна версия). Припомняме тази книга и наблюденията в нея, защото Уилям Фокнър е един от писателите, чиито заглавия няма как да не бъдат анализирани, тъй като са много сериозен ключ към четенето и разбирането на самите му романи.

И така, „Докато лежах и умирах“ по многозначен начин ни насочва към това, което ще е структура на произведението – фактът на смъртта, но и едно връщане назад, което по свърхестествен начин прави от умиращата свидетел на случващото се. А и именно действията и състоянията, редуващи се по отчетлив начин, изграждат повествованието на романа. Имаме 15 персонажа, които са вплетени в едно действие – да преодолеят природните стихии, за да достигнат до родното място на тяхната умряла майка и съпруга, където тя е поискала да бъде погребана. От друга страна, всички тези персонажи говорят в първо лице, главите в романа са техните вътрешни монолози и в този смисъл – отпечатък на състоянията на душата им. Този похват на Фокнър е нещо, с което читателите му са свикнали, най-малкото подобна е структурата и на „Врява и безумство“. Вторият момент, заради който акцентираме на заглавието, е известната любов на Фокнър към заглавията цитати. Споменатият „Врява и безумство“ е Шекспиров цитат, цитат от „Макбет“, и тази връзка придава нови измерения на лудостта във въпросното произведение на Фокнър. В „Авесалом, авесалом“ имаме пряко отпращане към Библията.

„Докато лежах и умирах“ не прави изключение. Както англоезичната критика отдавна е установила, става дума за реплика на Агамемнон в „Одисея“ (в българския превод на Георги Батаклиев – „Аз полумъртъв протегнах…“ и продължението, че Клитемнестра не затваря очите му). Тази препратка дава основание на критиците да четат романа на Фокнър като обърната история – сюжетът е аналогичен, но ролите на Клитемнестра и Агамемнон са сменени, или това е своеобразно продължение на историята, към която е добавен Фокнъровият особен вкус към трагикомичното. Правени са множество прочити на „Докато лежах и умирах“ по линия на това как интерпретира историята за Агамемнон и как преобръща и историята за Одисей с темата за завръщането към родното място. И ако живият Одисей бива дочакан от вярната Пенелопа, при Фокнър се разиграва нещо съвсем друго – след много перипетии мъртвата е докарана, където са погребани близките й, но точно там уж скърбящият й съпруг, само 10-ина дни след смъртта й, си намира нова жена. 

В света на Фокнър този тип метаморфози не са неочаквани – човекът при него е някак непълноценен, лишен от константни чувства, някак полу. Романът излиза през 1930 г. и е един от четирите класически романа на Фокнър (като Великите трагедии на Шекспир). Виртуозността тук се носи от гласовия хаос, който представлява повествованието. Чрез различния глас на споменатите 15 персонажа се маркират не просто мислите им, не просто състоянията им, гласът по своеобразен начин се превръща в аналог на обречената човешкост, приела най-различни условни роли. Най-типичен в това отношение е като че ли гласът на Вардаман, чрез който по особен начин се сливат болка и страх, разум и лудост, детство и ненавременна зрялост. Изобщо границата между реално и фантазно, между нормалност и лудост при Фокнър е много тънка, а понякога е и напълно премината в неговия свят. За последното допринася и южняшката природа, която е самостоятелен герой в текстовете на писателя. Тя по особен начин белязва човешките същества – разпалва в тях малодушието или мрака, кара ги да се чувстват обречени и предопределени, обгръща ги с една тайнственост, която премрежва погледите им и започва да ги кара да губят способността си за преценка.

В знаменитата си Нобелова реч, която е многократно цитирана от различни писатели, Уилям Фокнър (1949) говори за същината на литературата и заявява, че тя е в концентрирането върху проблемите на човешкото сърце, което се намира в конфликт със самото себе си. Фокнър смята, че литературата по негово време е изоставила тази проблематика и в това вижда дефицитите й. Само старите идеали на човешкото сърце – любов и чест, жалост и гордост, състрадание и жертвеност могат да я направят смислена и пълноценна. Фокнър не приема, че литературата трябва да констатира и просто да прави дисекции; тя трябва да трансцендира, да вдъхва надежда, да дава посоки и излази, иначе писането е като някакво равнодушно наблюдение, което регистрира края на човешкото. Всичко това можем да видим и в „Докато лежах и умирах“, появил се на български в умелия и наистина качествен превод на Рада Шарланджиева. 

Автор: АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА, публикувано в „Литературен вестник”, бр. 19-26 юни 2019 г.
Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2019 © Всички права запазени