Информация
Рейтинг (2)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Призванието на Константин Константинов

29 май 2019 г.
Призванието на Константин Константинов

Разговор с д-р Владимир Игнатов, съставител на „Разкази и повести” от Константин Константинов, издание на „Колибри”.

– Какви съставителски принципи следвахте при направата на този том?

– Те биха могли да се сведат основно до три.

На първо място е жанровият. За разлика от предходни Константин-Константинови издания със знака „Избрано”, тук акцентът бива поставен единствено върху разказа и повестта. Първата творба е от 1911 г., а последната – от 1940 г. Идеята бе да се проследи това пълноценно развитие на Душечка като белетрист в порядъка на близо три десетилетия – от кратките импресионистични форми до разгърнатия психологически разказ. Така, от само себе си се откроява и хронологичният принцип. Времето от публикацията в Александър-Паскалевото списание „Съвременна мисъл” („Малки приказки”) до цялостния сборник „Седем часът заранта” (1940) е особено, нееднозначно, преломно – и исторически, и естетически. В него себедоказването и себеутвърждаването – не само в литературата – е съпроводено с немалко усилия и ценностни избори, които Константинов прави, воден от един неотменим нравствен императив – съхраняването на чистото чело. В този порядък нека напомним един забележителен афоризъм на Атанас Далчев: „Един писател личи и по това, което той не си позволява да пише.” Той описва в пълнота личностния и творческия натюрел на Константин Константинов.

На читателя може би ще направи впечатление оформилата се концептуална рамкираност – с двете произведения в силна позиция – начало и край, – проблематизиращи пътя и пътуването (пространствено, житейско, емоционално) към Другия, но и към себе си. Така се разгръща интересна взаимна обусловеност: досегът до чуждото като своего рода предпоставка за съграждането на собствения вътрешен свят. Това предопределя и третия принцип на композиране на книгата – идейно-тематичния. Търсената закономерност се изразява в създаването на единно макротекстово поле, в което отделните творби – гласно или мълчаливо (по Никола Георгиев) – диалогизират помежду си. Но и приканват читателя за пълноценно участие в този диалог.

– Кои лично за вас са най-силните моменти в неговата биография?

– Житейски – пребиваването във Франция (запознаването отблизо с образците на европейската култура и литература, „чиракуването”, по собствените му думи, при френските писатели, което ще се превърне не просто в модел на следване, а в органична, разпознаваема черта на неговия творчески натюрел); оглавяването на обществени институции, като Радио София, Съюза на българските писатели, секция „Литература” в Камарата за наука и изкуство (това показва социалната ангажираност на писателя; дори в тази своя посветеност, макар и не дълговременна, той неизменно следва житейски ориентири, като дълг, чест, отговорност, а с това недвусмислено посочва и утвърждава принадлежността си към едно поколение, израснало с „патетичните начала на Възраждането”, което много трудно би възприело всичко онова, което е отвъд тези морално-етични категории); връщането в родния Сливен по повод удостояването му с литературната награда „Добри Чинтулов” (1965) – време на неизбежна житейска и творческа равносметка, която ще утвърди отново: „Над всичко е лазурно-матовото сияние на Сините камъни, което ще даде истинския колорит на дните ни, от първия до последния”. И още: „Поколението, на което принадлежа, не познаваше – за своята съкровена работа – думата занаят: то вярваше само в призвание. (…) Ние вярвахме в първичното значение на думите – свобода, достойнство, чест, дълг и човещина – и направихме от тая вяра смисъл на живота си. Това поколение не искаше от никого да му дава – то знаеше, че трябва да служи на тая земя и на тоя народ, за да им се отплати за щастието, че са го въвели в живота.” Времето на широките зелени простори и на въздуха, изпълнен с пролет… (по Едуард Багрицки)

Творчески – участието в „Звено”, активната дейност в кръга около Димитър Подвързачов, утвърждаването в жанра на психологическия разказ през 30-те години, създаването на монументалната мемоарна книга „Път през годините” (1959-1966) – чест и достояние на всяка една национална литература, своеобразно документално-достоверно свидетелство за българския обществен и културен живот от първата половина на XX век. Книга равносметка, но и книга завет.

– На какви трансформации в образа на града ставаме свидетели в разказите на Константин Константинов?

– Преди всичко – ценностни. Градското пространство е диференцирано, разполовено. То подмамва, изкушава, но и отблъсква, отдалечава човека – от другите, от самия себе си. Модерният град възторгва и плаши, превръща се в средоточие на илюзиите, отчуждението и на естествения стремеж на личността към достигането на нови – копнежно наситени – екзистенциални хоризонти, в място на тъжното припознаване на хората, неговите обитатели, в пъстрите плоски лица на афишите. Той е многолик екстериор и нерадостно прибежище. Наситен фон на действието и пълноценен участник в него. Разгърната метафора и неумолима реалност.

– Обичайната квалификация за Константин Константинов е „хуманист”. Какво означава това по негово време? Какво означава сега?

– Единственият му самостоятелен опит в романа – „Кръв” – е безрадостна художествена равносметка на трагичните събития у нас от 1925 г. Някои от разказите му – като „Под сливите”, „Затворникът” – показват едно различно и безутешно лице на общностното битие: през ужаса на войната. Воден наистина от хуманистични позиции, писателят разкрива подчертано нехуманистичните измерения на пряко зримото. Има го обаче и другото – естественият стремеж на човека към нови светове – пространствени и духовни, опитът му в болката и стаените копнежи да надмогне теготата на делничното, за да постигне хармония и удовлетвореност. В това виждам значението на тази квалификация – раздвоеността, двуценността: социална критика и възможна проекция за свят, спомен и блян.

Предполагам, че това би означавало и сега – въпреки неизбежните различия – заради универсалността на обекта на художествена интерпретация: човека. Затова и Константин Константинов е толкова по своему актуален автор и днес.

– В каква жанрова динамика се появяват разказите му? Какви отношения имат те с романа, очерка, пътеписа?

– Както мнозина други млади автори, Константин Константинов започва творческия си път като поет. Гео Милев дори го включва като такъв в „Антология на червената роза”, а преди това Константинов е най-младият сред авторите в „Българска антология. Нашата поезия от Вазова насам”. И макар да не се развива като поет, тази предразположеност към лирическото световъзприемане и себеизразяване се запазва под определена форма и сетне. Знак за това са особено разните му прозаични творби, издържани в един есеистико-импресионистичен дух. Интересно е да напомним в това отношение характеристиката, която им дава критикът Иван Радославов – „лирични поемки в разбита реч”.

През 30-те години писателят има сериозен принос в развитието на психологическия разказ, чрез който индивидуалната човешка съдба е положена в контекста на универсалните търсения и обобщения.

Спрямо романа, очерка, пътеписа, а бих добавил и есето, и мемоара, тези разкази са в нееднаква степен на свързаност, на взаимно допълване, но синтезът, който се разкрива, бележи важни, характерологични черти за това творчество.

– Има ли у Константинов персонажи, които в нашата съвременност вече са невъзможни?

– Един от разказите в сборника „Трета класа” носи името „Затворникът”. Преди време бе направен скромен опит за сближаване на този текст с разказа „Чудният” на Йордан Йовков – през образа на странника, чудака, който не се вписва сред общоприетите конвенции и разбирания за нормалността, особено по време на преломното събитие – войната. В това Константин-Константиново произведение главният герой тихо и смирено търпи последиците от направения свой избор – той не може да носи оръжие заради религиозните си убеждения. Безрезервното следване на един устойчив ценностен, нравствен императив – това обуславя изявените модели на поведение, форми на присъствие.

Не зная дали са невъзможни, но поне все по-рядко срещани са подобни персонажи – чудаците, разкриващи се като определен ценностен коректив. Преди близо столетие Стефан Цвайг пише за монотонизирането на света – тенденция, също така присъща и за нашето време. Дано се намерят основания в някакъв момент да се говори и пише за очудняването на света… пряко неизбежната сивота и монотонност.

– С какви аргументи ще убедите един гимназист да прочете разказите на Душечка?

– С аргументи от два типа. Можем да ги обособим като общо литературни и като конкретно частни.

Първите настояват за цялостното естетическо въздействие на художествената словесност, за представите за свят, които тя създава, за разширяването чрез нея на собствения познавателен хоризонт. И ако заниманията с литература достигат само до зависимостта от административни форми, като програма, конспект, тематично разпределение, по-добре въобще да не се предприемат.

Вторите се вглеждат в едно индивидуално творческо присъствие, което стои близо до някои от познатите, задължително изучавани автори, но същевременно чувствително се различава от тях. Учениците да открият местата на сближаване, даващи основание да се говори за определени идейно-естетически тенденции; да определят и тълкуват точките на оттласкване, изявяващи индивидуални поетологични черти; да приложат своя читателски и интерпретаторски опит към нова, непозната за тях художествена система. Това биха могли да бъдат задачи, служещи като аргументи за необходимостта от разгръщането на нови читателски полета, на други възприемателни нагласи; от непосредственото съприкосновение до умело написана интелектуална проза; от посвещаването на отдалечена във времето обществена, културна среда (първата половина на миналото столетие).

– А познават ли днешните български белетристи творчеството на Константинов?

– Вярвам, че го познават. Въпреки известната недооцененост, която съпровожда образа на Константин Константинов още приживе, а и днес, това творчество е неотменима част от развойните процеси в българската литература – особено в идейно-естетическия контекст на междувоенния период. Днес доминиращото направление е друго, водещите поетологични модели са по-различни. Но без отнесеност спрямо традицията – независимо дали в порядъка на приемствеността или на разграничаването, оттласкването, – литературният живот не би бил твърде пълноценен. А за своето време категоричен принос в него има тъкмо авторът на „Кръв” и „Птица над пожарищата”.

– С кои автори трябва да продължи поредицата на „Колибри”?

– В дълг сме към художественото наследство на мнозина наши писатели. И такива вглеждания в техните идейно-естетически светове са твърде важни, защото те са не просто потапяне в „климата”, в особеностите на социалнополитическите и културните обстоятелства на дадената епоха, но и съпреживяване, разширяване на личния познавателен, ценностен, естетически хоризонт. В този смисъл добре би било да разполагаме отново с подбрани текстове от автори, като Георги П. Стаматов, Антон Страшимиров, Стефан Руневски, Добри Немиров, Георги Райчев, Чавдар Мутафов, Димитър Шишманов и др.

Въпросите зададе Марин Бодаков / Публикувано във вестник К, 27 април 2019

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2019 © Всички права запазени