Информация
Рейтинг (1)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Национализмът е улица без изход

09 май 2019 г.
Национализмът е улица без изход

„Истината е, че от 1850 година – поради един механизъм, приписван на демокрацията, макар че всъщност не ѝ е вроден – фауната на европейските политици дегенерира постепенно и непрекъснато, поколение след поколение.” – из „Европа и идеята за нация”

На 9 май 2019 г. се навършват 136 години от рождението на един от пионерите на идеята за европейска свръхнация – испанския философ Хосе Ортега-и-Гасет. Което значи, че есеистичната му книга „Европа и идеята за нация” излиза на български език тъкмо навреме (в превод на Ефтим Станков, с предговор от проф. Лазар Копринаров), още повече че предстоят избори за Европейски парламент. 

Европа и идеята за нация” е съставена от три части. Стожер  на сборника е лекцията, която Ортега-и-Гасет изнася през 1949 г. в Свободния университет в полуразрушения Берлин. Поместени са и негови доклади във Венеция, а една значителна част е със заглавие „За римската империя“, защото, както самият автор подчертава, историята на Римската империя е първият пласт от историята на Европа. Философът извежда дефиницията за нация като баланс между наследство и проект: „Нацията е резултат от сплотяващото чувство за съпринадлежност към определена голяма човешка общност, което чувство се поддържа, но не се поражда от общия език, територия, традиции, кръвно родство.” Ортега-и-Гасет е категоричен, че идеята за националността като спойка на европейските общества е анахронизъм – и предвид настоящата европейска криза това твърдение днес отеква със същата сила и валидност, независимо че Ортегианската идея за нациите се оформя между двете световни войни, „в период, когато нациите и национализмите придобиват шлейф от негативни значения”. Според испанския мислител европейските нации, появили се през първата половина на XVII, са били продуктивни, но през ХХ век се превръщат във фактор за конфликти и войни:

Този -изъм, като всички -изми, бе катастрофален. Всички -изми са копринените примки, с които обикновено се бесят както мислителите, така и народите. Особено когато благодарение на супердемагозите национализмът стига до свръхнационализъм. 

Всяка форма на управление носи със себе си възможни добродетели и възможни пороци - и няма никакво значение дали ще я опаковаме с така хлъзгавата дума демокрация или с друго понятие. Ортега-и-Гасет подчертава, че от Ялта насам думата „демокрация” е, меко казано, блудница. Тоест самата форма на упражняване на власт не е толкова важна – важни са механизмите на участие на народа в управлението, дали наистина е налице равенство пред закона и доколко ефективни са лостовете за контрол върху упражняването на властта. Ортега-и-Гасет е против доктринерската и прибързаната интерпретация на фактите и събитията, защото Европа не е фиксирана реалност, а динамично равновесие. Още през XVII век историкът Робъртсън нарича европейското равновесие the greatest secret of modern politics, а през 1862 година Ердман ще каже „Антигерманско е да си само германец“. Фраза, която е валидна за всяка нация. Както е вярно и обратното - обречен е всеки интернационализъм, недалновидна е всяка идея за интеграция, която си прави сметки, пренебрегвайки своеобразието на нациите.

Сега болезнено плащаме онази прекалена сигурност, с която живееха европейците през втората половина на XIX век, приспани от идеята за осигурения прогрес, който елиминираше всяка опасност. Идеята за прогреса беше най-вредният наркотик за западните хора. Всичко ценно, което е създал човекът, е възникнало под влияние на неговата несигурност.

Всяка нация има различен стил на изживяване на себе си като такава, на първо място, и като принадлежаща към Европа и света, на второ. Англичанинът например в продължение на векове е вярвал твърдо и непоколебимо, че да си англичанин, е единственото нещо, за което си струва по човешки да бъдеш в света на „хората“… Да, с констатациите и размишленията в тези лекции Ортега-и-Гасет на практика осветлява дълбоките корени на причините, довели до БРЕКЗИТ и актуалната политическа ситуация във Великобритания и спокойно може да претендира за званието пророк, нищо че приживе е бил наясно, че „управлява политикът, а не пророкът”. 

Все пак има нещо символично и жизнеутвърждаващо във факта, че издаването на сборника „Европа и идеята за нация” у нас почти съвпадна с гласуването за нов Европейски парламент, от една страна, и с гостуването на папа Франциск от друга  – и тук не намесваме ни най-малко чисто формалния аспект на това гостуване (Хорхе Марио Берголио функционира като духовен водач въпреки, а не защото олицетворява върховенството на Римокатолическата църква), а обръщаме внимание единствено на неговите послания, в които недвусмислено се чете грижа за съдбините на човечеството. Самият Ортега-и-Гасет споделя наблюдението, че в Европа опразненото място на вярата (в идеи), се запълва от „газа на страстта”. Защото всеки прокламира това, което диктува личният му интерес или каприз, или интелектуалната му мания. В епохи на безтегловност и обърканост, когато на преден план са прагматизмът и дребните страсти, „всеки пита всеки дали е от едните, или от другите – обратното на това, което става в епохите на вярване“, подчертава той. Звучи стряскащо злободневно - сякаш адресирано за настоящата  българска, ако не и за европейската действителност.

Човешката природа е изменчива, следователно човекът е единственото създание, което няма природа  - има история.  А историята е начинът на съществуване, характерен за една реалност, която е... променлива. В това, заключва Ортега-и-Гасет, се състои величието и трагедията на човека. Ако обществото, в което се раждаме, т.е. което получаваме „на готово”, е олицетворение на миналото, то индивидуалният живот по неизбежност е проекция към бъдещето, към разширяване на познанията за света, което значи неминуемо да стигнем до извода за единството на човешката същност. Тъй като всяка държава по подразбиране е форма на натиск на обществото над личността, по-естествено за личността е тъкмо наднационалното чувство или усещането за принадлежност към Европа и света. Това в особено голяма степен важи за интелектуалците, философите, изобщо за хората на духа. Ортега-и-Гасет услужливо напомня, че през XVIII век превесът е бил на европейското, а през XIX – на националното идентифициране. Въпреки подозрителността си към всичко, свързано с Просвещението, той „симпатизира“ на XVIII век, наречен от него „прекрасен момент в европейското битие“. („максимум натрупана цивилизация и минимум национални борби и разпри“). И вярва, че едно общество се превръща в сбирщина от хора, ако му липсват обединяващи проекти:

Няма нищо по-показателно и илюстриращо тази, бихме казали, обединителна двойственост Европа – нация от появата през XVII век на националните литератури като осъзнато национални, а следователно и различаващи се една от друга. Защото – много любопитно явление! – това относително раздробяване на висшата европейска култура, която дотогава е единна, става в резултат на едно, формално погледнато, единно и общоевропейско движение – хуманизма.”

Ако авторът на „Европа и идеята за нация” беше жив днес, дали щеше да поддържа твърдението си, че Европа е дисоциализирана, т.е. че липсват работещи принципи и механизми на съжителство? Защото и днес, както по времето на написване на книгата, една част от Стария континент се стреми да наложи принципи, които смята за нови и прогресивни, другата защитава традиционни/консервативни такива. Красноречив факт са например публичните дебати около Истанбулската конвенция, кога истерични, кога облечени в по-благоразумен тон, които буквално отместиха фокуса на самия документ, и се превърнаха във волни упражнения по темите за половата идентичност и гей браковете в редица европейски страни, включително в България.

Впрочем Ортега-и-Гасет не крие иронията си по отношение на обществените нрави: „Нравите оказват магическото си влияние без полемика, без агитация, те кротко лежат в дъното на душите, понякога, без душите да си дават сметка, че са владени от тях, а понякога дори вярвайки, че се борят срещу тях. Нравите са истинската социална власт, анонимна, безлична,  независима от каквато и да е определена група или индивид.”

В момента политиката в България прилича повече на разчистване на лични сметки, отколкото на съзидателно противопоставяне и отстояване на идеи. Средният български политик живее мандат за мандат, ако не и ден за ден, благославяйки късогледството и „организираното” безволие на средния избирател. Но в политиката, казва Ортега-и-Гасет, „да се живее ден за ден“ означава почти неизбежно да се умре вечерта, както става с мухите еднодневки.

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2019 © Всички права запазени