Отговорите на Андрей Тарковски

За Ингмар Бергман първата среща с Андрей Тарковски е чудо, описва я като влизане през врата, чиято ключалка е стояла дълго заключена. В един момент стаята е достъпна, а руският режисьор е вътре, движи се свободно, уловил живота в най-чистата му форма – като отражение, като сън. Възгледите на Тарковски за изкуството на кинематографа не са изложени никъде така ясно, както в книгата му „Уловеното време“, която излезе за първи път на български тази година от издателство „Колибри“ в превод на Владимир Игнатовски.

Публикувана първо на немски език през 1986 г., тя представлява повече медитативни записки, отколкото биография или филмов учебник, и побира философията на Тарковски, неговите мотиви да снима кино по начина, по който го прави. Книгата е писана в продължение на години и се явява отговор на многото писма с въпроси, които режисьорът получава след премиерата на шедьовъра „Огледало“. 

Близка като подход до „За духовното в изкуството“ на Кандински, книгата се занимава повече  с неуловимата и абстрактна основа за създаването на изкуство, отколкото със самата методология, и защитава тезата, че основният материал, с който режисьорът работи, е времето. Тарковски сравнява театъра, изобразителното изкуство и киното и показва, че единствено чрез кинематографията творецът запечатва времето завинаги. Оттам и по-голямата отговорност това да бъде извършено с почтеност, без прекомерна манипулация.

Изкованият наскоро израз „тиранията на филма“, плод на работата на група психолози от университета в Илинойс, визира именно това „водене за носа“, което техниките на монтажа, операторското майсторство и режисурата налагат, за да може окото да бъде „приковано“ към екрана. Основен виновник за налагането на това динамично, но порочно навързване на образи според Тарковски е самият Айзенщайн. Според него манипулацията, дори направена умело, нарушава чистотата на образите и духовното пресъздаване на живота в най-чистата му форма.

На места „Уловеното време“ се превръща и в любовно писмо към любими писатели и режисьори – сред тях (логично) най-често се повтарят имената на Антониони, Бресон, Бергман, Куросава, Фелини,  а от писателите – на Томас Ман, Шекспир, Гогол и Пруст. Възпитан от своя баща – поета Арсений Тарковски, младият режисьор е израснал сам като поет, но в „Уловеното време“ той ясно разграничава този термин от обърканото ръкомахане във въздуха, което много творци описват като „поетично“, за да скрият немощта си. Тарковски ги нарича неудачници – тези, които учат кино в университетите, без да разсъждават, както и техните преподаватели. В същата категория влиза и авангардът и неговите експерименти:

„По принцип най-често говорят за експерименти и за търсене, когато стане дума за авангарда. Но какво е експеримент в изкуството? Да опиташ и да видиш какво ще стане? Но ако стане, няма какво да гледаш: това е личен проблем за неудачника. Тъй като произведението на изкуството съдържа естетична и мирогледна цялостност и завършеност, то е организъм, който живее и се развива по собствени закони. Можем ли да кажем, че раждането на дете е експеримент? Това е и безсмислено, и неморално.”

Християнската вяра на Тарковски също е запечатана в думите му. За него безотговорното изкуство не бива да бъде издигано като пример за подражание. Дори да му бъде призната ролята на отразяващо епохата, в която е създадено, това изкуство е много по-ниско от пророческата мощ на Достоевски например. Макар да е въздигал образите на затънали морално човешки същества, той не е изгубил вярата в човека и по този начин е очертал път към светлината, който не бива да се губи. Отговорност на артиста е, според Тарковски, да напомня за този път.

С филмите си и най-вече с „Огледало“ Андрей Тарковски създава в киното нещо безпрецедентно – извайва от собствения си живот чиста поезия, която, пресъздадена на екрана с внимание, без манипулации, се превръща в универсална истина. Чувството за изгубеното минало, носталгията по един недостижим идеал са може би в основата на всичките му филми. И неговата тъга, както споделя, е движещата сила за тяхната направа. Затова най-вече правдивият образ трябва да е цел на всеки, който иска да създава авторско кино. Това е най-високата цел, към която геният може да се стреми.  

Мартин Касабов, публикувано на 30 април 2019 г. в Портал КУЛТУРА