Информация
Рейтинг (1)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Човек не може да чете дадена книга, може само да я препрочита

23 април 2019 г.
Човек не може да чете дадена книга, може само да я препрочита

„Литературата не е родена в деня, в който едно момче е изтичало, викайки «Вълк! Вълк!» от неандерталската гора, гонено по петите от големия сив вълк: литературата се ражда в деня, когато момчето е изтичало, викайки «Вълк! Вълк!», а след него е нямало никакъв вълк.“

120 години от рождението на гениалния стилист Владимир Набоков

Антъни Бърджис, авторът на зловещия „Портокал с часовников механизъм“, казва, че има два вида романисти. Едните се интересуват от характерите, а другите си играят с думите. Ясно е от кой вид е Набоков, нали? Когато го четеш, имаш усещането, че докато е редил бисерната броеница на историята, е изживявал триумф. Книгите му са „трилъри” на съзнанието, приклещено в ада на реалността. Филигранна проза, която засища и опиянява, но не се задоволява с това. Макар самият автор да настоява, че човекът на изкуството трябва да се ръководи единствено от интуицията си за красивото. Защото тя никога няма да го излъже.

Случват се такива мигове, когато всичко става чудовищно, бездънно дълбоко, когато изглежда толкова страшно да живееш и още по-страшно  да умреш.

Машенка” е дебютният роман на Набоков, публикуван на руски през 1926 г. под псевдонима В. Сирин. Изящен разказ за иронията на Живота, този тъй коварен пасианс! За безсмъртната действителност на спомените и за онзи томителен, всепомитащ копнеж по изгубената родина… на желанието. Набоков влага в романа метафизичните идеи на френския философ Анри Бергсон, изследвайки природата на връзките между времето и паметта. Нещо повече, въпросът за солипсизма, който според Алфред Апел е „основна грижа” в творчеството на Набоков, е засегнат и в „Машенка”, тъй като Ганин се бори със съвършения образ на първата си любов – такъв, какъвто го е създал самият той.

Човек не може да изгради живота си върху плаващите пясъци на нещастието. Това е грях спрямо живота.

Оригиналното руско заглавие на „Смях в тъмното” (1932) е „Камера обскура”. Понякога смъртта е поантата измежду шегите на съдбата, ни казва този суров, призрачно красив роман. Маниакалната обсебеност на Албинус е точно толкова пагубна, колкото неутолима е чудовищната амбиция на Марго. Но той по-скоро би я убил, отколкото да се раздели с нея… Романът е екранизиран през 1969 г. под режисурата на Тони Ричардсън, като в ролята на клетия Албинус трябвало да се превъплъти Ричард Бъртън, но впоследствие бил заменен с друг актьор. Прелестната Ана Карина изпълнява ролята на Марго.

Написана в Париж през 1939 г., новелата „Вълшебникът” напомня ослепително бижу - едно тръпно, стъписващо и плахо обещание за шедьовър. Шедьовърът се ражда през 1955 г. в Париж и се казва „Лолита”. Безименният герой на „Вълшебникът” се дави в океан от потисната страст, разтерзан от приливите и отливите на желанието. За да задоволи нездравия си порив към едно 12-годишно момиче, мъжът се жени за болната му майка – вдовица, чиято смърт скоро го превръща в настойник… По думите на Набоков „Вълшебникът” е завършен къс дивна проза, точен и проникновен.

Може би, ако бъдещето съществуваше, конкретно и индивидуално, като нещо, което един по-схватлив мозък може да улови, тогава миналото нямаше да е така примамливо.

Прозрачни неща” (1972) е шестнайсетият роман на Набоков, често спряган редом с „Пнин”. Стеснителният американец Хю Персон е изпратен в Швейцария, за да интервюира писателя Р., представен в каталога на издателството, за което Хю работи. В чужбина американецът среща чувствената, враждебна Арманд и се влюбва в нея. Тяхното чудновато взаимно ухажване, последвалата сватба и артистичните наблюдения на Р. извайват сюжета на книгата. В рамките на стотина страници Набоков разгръща искрящ пародиен свят, изследващ взаимодействието между паметта и наблюдението по особено деликатен начин. Докато четете, очите ви пият амброзия, от която изплува въпросът „Може ли човек да се сбогува с миналото си?”

Човек не може да чете дадена книга, може само да я препрочита

Антиутoпичният роман „Покана за екзекуция”, нерядко сравняван със „Замъкът” на Кафка, е завършен стилистичен шедьовър. При това много „набоковски” - клаустрофобичен, алегоричен, мрачен, екстатичен.  Публикувана на части през 1935 -1936 г. и като един опус през 1938 г., книгата ни пренася в измислена действителност, в митична страна, където младият Цинцинат Ц. е осъден на смърт чрез екзекуция за „гностически позор”. Гностически позор или низост в случая е всичко, което е останало неназовано, т.е. непроницаемо, в легитимния бутафорен свят – свят на безпределна яснота и празнота… Престъплението също е фиктивно – героят, скромен учител на проблемни деца, натрапчиво се различава от посредственото си обкръжение и е обвинен в най-страховитото престъпление – „непроницаемост” и „непрозрачност“. Докато лежи в абсурдния затвор в някаква сюрреалистична крепост, чакайки датата на своята смърт, която никой не е оповестил, Цинцинат умира всеки ден. Единственото му спасение е писането – той нахвърля на хартия  мисли и представи за идеалния свят… Бягството в реалността на собственото му въображение го спасява от аморфната, безизходна действителност, в която нищо не е равно на самото себе си и поради това всичко е възможно, включително да си купиш билет за зрелищна екзекуция като перверзна форма на развлечение.

Всичко ме измами и се сля, всичко. Ето я задънената улица на тукашния живот – и не  в нейните тесни рамки трябваше да диря спасението.

Цинцинат се явява въплъщение на латентния бунт срещу задушаващата духовна оскъдица, срешу пошлостта и бруталността, срещу липсата на съвест и въображение. За Набоков пошлостта и тиранията имат обща граница. Пошла е не само баналната блудкавост, пошла е измамната значимост на нещата, кухата им, безсъщностна красота. Няколко десетилетия по-късно бунтът на Цинцинат ще намери израз в творчеството на Солженицин, който ще заяви директно, че когато си отнел на един човек всичко, той вече е напълно свободен....

Като се имат предвид философската дълбочина и жанровите заигравки, социално-психологическият пласт и политическата критика, най-вече поезията и виртуозната езикова еквилибристика, не може да не отдадем дължимото на българските преводачи на посочените издания – Иглика Василева, Пенка Кънева и Гергана Георгиева.

В едно интервю авторът на „Лондонски поля” Мартин Еймис казва: „Представете си въображаема среща с Набоков. Той ще ви сложи богата трапеза, ще ви почерпи с вино, ще ви развлече с разговор. А Джойс? Пуст дом, студени стаи и може би не съвсем ядивна храна в кухнята.” Шапки долу пред Джойс, повелителя на модерния роман. Но нищо и никой не може да замъгли спомена за първата среща с Вълшебника Набоков,  за онзи непосилно нежен, пеперуден полъх на думите, от който краката се подкосяват, а после… бликват мечти.

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2019 © Всички права запазени