Информация
Рейтинг (1)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Честит рожден ден, Милан Кундера!

01 април 2019 г.
Честит рожден ден, Милан Кундера!

Днес Милан Кундера навършва 90 години. Познаваме го от неговите великолепни, безподобни романи – 7 написани на чешки и 4 на френски, и от прекрасните му 4 сборника с есета. От всичко, което е написал, един сборник е останал непреведен и за нас е чест да представим включеното в него интервю, дадено от Кундера на френския журналист и литературен критик Ги Скарпета. С това изразяваме почитта си към един от големите европейски – и световни – писатели, който отдавна трябваше да е нобелист.

ДИАЛОГ НА ТЕМА РАБЛЕ И МУЗОМРАЗИТЕ

ГИ СКАРПЕТА: Спомням се тези твои думи: „Винаги се изненадвам от малкото влияние, което Рабле е оказал върху френската литература. Дидро, разбира се. Селин. Но освен тях?“. И ти припомняше, че през 1913 г. в отговор на една анкета Жид изключва Рабле от своя романов пантеон, затова пък включва в него Фромантен. А ти? Какво представлява за теб Рабле?

МИЛАН КУНДЕРА: „Гаргантюа-Пантагрюел“ е роман предвестник. Един чуден, уникален момент, в който изкуството още не се е изградило като такова и следователно още не е нормативно ограничено. Щом романът започва да се утвърждава като отделен жанр или (по-скоро) като автономно изкуство, първоначалната му свобода се стеснява; появяват се естетически цензори, които смятат, че могат да постановяват кое отговаря и кое не на характера на това изкуство (кое е или не е роман), появява се и публика, която скоро си създава навици и започва да предявява изисквания. Благодарение на изначалната свобода на романа творчеството на Рабле съдържа огромни естетически възможности, някои от които се осъществяват в по-сетнешната еволюция на романа, докато други остават в сферата на възможното. А романистът получава в наследство не само всичко, което е осъществено, но и всичко, което е възможно. Рабле му го напомня.

Г. С.: Излиза, че Селин е един от малкото, може би единственият, който открито се смята за последовател на Рабле. Ти какво мислиш за текста му за Рабле?

М. К.: „Рабле се провали, казва Селин. Това, към което се е стремял, е език за всички, истински език. Той е искал да демократизира езика […], да впише говоримия език в писмения…“ Според Селин спечелил е академичният език.  „Не, Франция вече не може да разбере Рабле: тя е станала твърде превзета…“ Да, известна превзетост, това е проклятието, тегнещо над френската литература, над френския дух, съгласен съм. Затова пък бих се въздържал да се съглася с нещо, което чета в същия текст на Селин: „Ето това исках да кажа преди всичко. Останалото (въображение, творческа сила, комизъм) не ме интересува. Езикът, нищо друго освен езика“. По времето когато е написал това, през 1957 г., Селин не е можел още да знае, че свеждането на естетиката до лингвистиката ще стане една от аксиомите на бъдещата университетска глупост (която той несъмнено би възненавидял). И наистина, романът, това са и героите; това се историята (story), композицията, стилът (регистърът от стилове), духът, естеството на въображението. Помисли например за невероятните стилови фойерверки у Рабле: проза, стихове, комични изброявания, псевдонаучни речи, размисли, алегории, писма, реалистични описания, диалози, монолози, пантомими… Говоренето за демократизация на езика не обяснява това богатство от форми, виртуозно, разточително, игрово, еуфорично и много изкуствено (изкуствено не означава превзето). Безподобно богатство. Ето една от забравените възможности в последвалото развитие на романа. Ще я преоткрием три века и половина по-късно у Джеймс Джойс.

Г. С.: Ако Рабле е „забравен“ от френските романисти, то на него се позовават много чуждестранни писатели. Ти спомена Джойс, разбира се, но можем да помислим и за Гада, и за немалко съвременни писатели. Аз например винаги съм чувал да говорят за Рабле с най-голям пиетет Давило Киш, Карлос Фуентес, Гойтисоло, без да броим самия теб… Следователно излиза, че този „баща“ на романовия жанр е непризнат в собствената си страна и почитан в чужбина. Как би обяснил този парадокс?

М. К.: Бих се осмелил да говоря само за най-повърхностния аспект на този парадокс. Рабле, който ме омая, когато бях на осемнайсет години, беше писател, писал на прекрасен модерен чешки език. Като се има предвид старият му френски, който днес е трудно разбираем, за французина Рабле винаги ще бъде по-овехтял, по-архаичен, по-учебен, отколкото за някой, който се е запознал с него през един (добър) превод.

Г. С.: Кога е бил преведен Рабле в Чехословакия? От кого? Как? И каква е съдбата на този превод?

М. К.: Преведен е от един малък колектив от отлични романисти, които са се наричали „Бохемския Телем“. Преводът на „Гаргантюа“ излиза през 1911 г. Всичките пет книги са издадени през 1931 г. Една вметка по този повод: след Трийсетгодишната война чешкият като литературен език почти изчезва. Когато през XIX век нацията започва да се възражда (като други централно-европейски страни), нейният стремеж е да направи от чешкия език равен на другите европейски езици. Да направиш успешен превод на Рабле, какво блестящо доказателство за зрелостта на един език! И наистина, „Гаргантюа-Пантагрюел“ е една от най-прекрасните книги, писани някога на чешки език.

Рабле имаше значително влияние върху модерната чешка литература. Най-големият модернист на чешкия роман, Владислав Ванкура (разстрелян от германците през 1942 г.), беше страстен раблезианец.

Г. С.: А Рабле извън централно-европейската литература?

М. К.: В Полша съдбата му беше почти същата като в Чехословакия. Преводът на Тадеуш Бой-Зеленски (също разстрелян от германците през 1941 г.) беше великолепен, един от най-великите текстове, написани на полски. Именно този полонизиран Рабле омагьоса Гомбрович. Когато говори за своите учители, той на един дъх изброява трима: Бодлер, Рембо и Рабле. Бодлер и Рембо са обичайна референция за всеки модерен творец. Да се позоваваш на Рабле не се случва толкова често. Френските сюрреалисти не го обичаха много. На запад от Централна Европа авангардисткият модернизъм беше инфантилно антитрадиционен и се осъществяваше почти изключително в лирическата поезия. Модернизмът на Гомбровски е различен. Това е преди всичко романов модернизъм. Освен това Гомбровски не искаше наивно да оспорва ценностите на традицията, а по-скоро да ги „преоцени“ (в смисъла, влаган от Ницше: Umwertung aller Werte). Рабле-Рембо като двойка, като програма – ето едно такова Umwertung на ценностите, една нова перспектива, показателна за най-големите представители на модернизма, така, както ги схващам аз.

Г. С.: Във френската школска традиция (тази например, която е застъпена в учебниците по литература) съществува тенденция Рабле да се свежда до „духа на сериозното“, да се превръща в обикновен мислител хуманист в ущърб на игровото начало, на разточителството, на фантазията, на неприличието, на смеха, с които е пропито творчеството му, на „карнавалния елемент“, подчертаван от Бахтин. Как оценяваш тази редукция или това осакатяване? Трябва ли да виждаме в тях отхвърляне на иронията към всяка правоверност, към позитивното мислене, ирония, която според теб е характерна за самата същност на романовия жанр?

М. К.: По-лошо е от отхвърляне на иронията, на фантазията и т.н. Става дума за безразличие към изкуството, за отхвърляне на изкуството, за алергия към изкуството, за „музомразие“, за отказ от всякакъв естетически размисъл по отношение на творчеството на Рабле. Като се има предвид, че литературната историография и литературната теория все повече изпадат в плен на музомразието, единствено писателите могат да кажат нещо интересно за Рабле. Един малък спомен: в едно интервю попитаха Салман Рушди какво най-много харесва във френската литература; той отговори: Рабле и „Бувар и Пекюше“. Този отговор говори повече от множество дълги статии в учебниците. Защо „Бувар и Пекюше“? Защото това е един Флобер, различен от онзи от „Възпитание на чувствата“ или „Мадам Бовари“. Защото това е Флобер на несериозното. А защо Рабле? Защото той е пионерът, основателят, геният на несериозното в изкуството на романа. Чрез тези две референции Рушди изтъква самия принцип на несериозното – една от възможностите на изкуството на романа, пренебрегвана през цялата му история.

Превод: Росица Ташева
Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2019 © Всички права запазени