Информация
Рейтинг (1)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Пагубните страсти на ума

14 март 2019 г.
Пагубните страсти на ума

Историята раздаде лоши карти на мислителите зад Желязната завеса; някои ги изиграха добре, други се превърнаха в застъпници на тиранията. Онези от нас, които никога не са били изправени пред подобен избор, не би трябвало да се изстъпват като съдници. Ала как да си обясним факта, че хор в полза на тиранията съществуваше и в страни, където интелектуалците не бяха застрашени от никаква опасност и можеха да пишат каквото си искат?

Безотговорният разум. Интелектуалците и политиката” от Марк Лила

„Надеждата може да разочарова, носталгията е несъкрушима”, казва в едно интервю Марк Лила. Навярно тъкмо носталгията по влиянието на политическите философи и по изначалната представа за тях като личности с „правилен” морален радар, е онова, което ни кара услужливо да пропускаме или забравяме, че внушенията и делата им невинаги са били почтени. С други думи, страстите на ума са по-опасни от всяко физическо „прегрешение”, макар че и те могат да бъдат обяснени с неизтребим нагон. Въобще някъде на дъното на всяка амбиция неминуемо стои природата, голата ни, кога безпомощна, кога свирепо озъбена човешка същност. За разлика обаче от страстното плътско изстъпление, безотговорното философстване може да доведе до катастрофални последици, които засягат хиляди, а понякога милиони човешки съдби… 

Разсъждавайки по въпроса дали идеите на даден мислител може да бъдат отделени от политическите цели, за които се използват, големият американски политолог и изследовател Марк Лила създава философско-политически портрети на неколцина мислители на XX, чиито идеи все още будят дискусии. Целта му не е да омаловажи постиженията им, а да потърси обяснение за необяснимите им политически ходове, сякаш му се иска да призове всеки жив интелектуалец да не поставя своя разум в служба на неблагородни сили и да поеме отговорност за собственото си дарование! Макар че, както пише Хайдегер, сенки има само там, където има слънце…

Фактите, които осветлява Лила, са в еднаква степен любопитни и смущаващи. Да започнем с приятелския триъгълник Мартин Хайдегер – Хана Арент – Карл Ясперс. Хана Арент е родена в днешен Хановер през 1906 г. и е само на осемнайсет, когато пристига в Марбург. Запозната е с Кант, но много повече с Киркегор, към когото се обръщат младите германци след катастрофата в Първата световна война. Онова, което прави Киркегор така привлекателен, е неговата страст. Именно тази интелектуална  страст Арент, подобно на Ясперс, забелязва веднага у Хайдегер: „Ние дотолкова сме свикнали с традиционната опозиция разум срещу страст, дух срещу живот, че идеята за едно страстно мислене, при което мисленето и виталността образуват едно цяло, малко ни стряска.” Тя става негова студентка, между тях се поражда приятелство, което постепенно прелива в страстен порив. Жененият, седемнайсет години по-възрастен професор и неговата млада студентка си пишат за природата на любовта, той я съветва какво да учи. Писмата им са осеяни с романтични клишета, примесени с философски размишления и професионални напътствия.

Пагубните страсти на ума

През 1927 г. Хайдегер публикува може би най-значимата си книга, „Битие и време“, тя се посреща с широко одобрение и на следващата година той е поканен да заеме професорското място по философия във Фрайбург. Ясперс го насърчава да се включи по-активно в усилията за реформа на висшето образование. През април 1933 г. Мартин Хайдегер става ректор на Фрайбургския университет, а през май влиза в Националсоциалистическата партия и започва серия от пропагандни лекции из цяла Германия (!), завършвайки ги със стандартното „Хайл Хитлер!“ Също толкова отблъскващо е било личното му поведение. Той скъсва връзките с всичките си колеги евреи, включително с ментора си Едмунд Хусерл. Ясперс не реагира достатъчно енергично – за което впоследствие съжалява – на политическия обрат на Хайдегер въпреки предупреждението на Хана Арент, че обвиненията в „бесен антисемитизъм” не са безпочвени. Когато обаче на въпроса на Ясперс „Как е възможно такъв некултивиран човек като Хитлер да управлява Германия?“ Хайдегер отговаря: „Културата няма значение. Виж само какви чудесни ръце има“, Ясперс остава втрещен.

Ясперс и Арент ценят Хайдегер като мислителя, който според тях е възродил истинското философстване. Сега обаче те са принудени да се запитат дали неговото политическо фиаско отразява просто слабост на характера, или се дължи на „страстната му мисъл“ . Арент се бори с проблема Хайдегер до последния си ден, опитвайки се да убеди сама себе си, че някои интелектуалци се улавят за лъжата така страстно, както се улавят за истината. „Ние сме неавтентични същества: „Всеки е някой друг, никой не е той самият“, пише Хайдегер в „Битие и време”. Автентичността изисква нова ориентация, учи той, нова решимост и конфронтация с нашата смъртност. Възможно е, допуска Марк Лила, да е бил заблуден, че волята на нацистите да създадат нова нация е съвместима с неговата лична решимост да постави на нова основа цялата традиция на западната мисъл…, но това, разбира се, не го оправдава. В интервю за списание „Шпигел“ от 60-те години Хайдегер казва: „Само един бог може да ни спаси“. И това е богът на здравия разум, ще се изкушим да допълним днес. След погрома на нацизма Хайдегер се впуска във витиевати, позорни самооправдания, които само потвърждават подозрението, че е бил мегаломан или че умът му е бил обсебен от опасни фантазии…

Ако имената Мишел Фуко и Жак Дерида винаги са извиквали у вас благоговение или дори страхопочитание, тази книга може и да скърши пиетета ви към тях. През целия си живот авторът на „Думите и нещата” е твърдял, че е ученик на Ницше, което навярно е означавало на първо място, че всяка интелектуална дейност би трябвало да произтича от това какъв е човекът или какъв иска да стане. И тъй като сам Ницше смята, че у философа няма нищо безличностно, че неговият морал е решаващо и решително свидетелство за това какъв е той, то няма как да не държим сметка за моралния облик на неговите адепти. В случая за моралния избор на Мишел Фуко, създателя на теорията за археология на знанието, но и на шесттомния проект „История на сексуалността”. Изглежда, откровенията на Маркиз дьо Сад са били по-интересни и мрачно предизвикателни за него от модния през следвоенните години екзистенциалистки хуманизъм, доминиран от фигурата на Жан-Пол Сартр. Като оставим настрана ницшеанството, осезаемо влияние върху Фуко са упражнявали сюрреалистите и авангардни фигури като Жорж Батай, Антонен Арто и Морис Бланшо. Това като че ли обяснява морбидното му влечение към „екстремните преживявания“, белязани от садомазохизъм и наркотици… Блестящ ум, заключен в тяло на аутсайдер, Фуко може би се е измъчвал заради своята хомосексуалност. На фона на аполитичния му мироглед в по-младите му години, последвалото му политическо поведение (той има дори тригодишно членство във Френската комунистическа партия) е доста озадачаващо. Но за онзи, който е прочел „Страстите на Мишел Фуко“, се налага представата за един по-скоро „кабинетен ницшеанец” и „хлабав марксист”, който цял живот се опитва да намери мястото си спрямо обществото и собствения си нагон. Нима е случайност, че за първи път ученият Фуко привлича вниманието на широката общественост през 1961 г., когато излиза „Лудост и безумие“, пътеводител към психологическите и сексуалните области, които той вече е опознал? През 1963 г. излиза „Раждане на клиниката“ и една студия за писателя сюрреалист Реймон Русел, чиято мания по хомосексуалния садомазохизъм, наркотиците и самоубийството Фуко споделя. .„Надзор и наказание“ (1975) също е пронизана от насилие и садомазохизъм, но тъкмо „Надзор и наказание“, най-слабата от историческите книги на Фуко, става най-влиятелна в Америка, „защото алюзиите за „скритата власт“ се вписват идеално в параноичния стил на американската политика.” Фуко никога не е бил лидер, той е бил опортюнист.

Пагубните страсти на ума

В телевизионен дебат с Ноам Чомски през 1971 г. Фуко си позволява да заяви: „Пролетариатът не води война срещу управляващата класа, защото смята тази война за справедлива. Пролетариатът воюва срещу управляващата класа, защото за първи път в историята иска да вземе властта. Завземе ли властта, напълно е възможно пролетариатът да започне да упражнява над класите, срещу които е триумфирал, насилствена, диктаторска и дори кървава власт. Просто не виждам какво може да се възрази тук.”

Обяснимо е разочарованието на много леви интелектуалци във Франция в края на 70-те. Но здравомислещият читател трудно би повярвал, че апологет на народното правосъдие, флиртувал със сталинизма и защитавал пролетарската левица, само няколко години по-късно ще насърчава студентите си да четат Фридрих А. Хайек и Лудвиг фон Мизес. Разтерзан от два противоположни морално-естетически идеала, в личния си живот Фуко остава фиксиран в опасностите и ексцесите на секса, и то в навечерието на епидемията от СПИН. Иронията на съдбата е безмилостна. Той, който се присмива на предупрежденията за безопасен секс, умира от СПИН под лекарски надзор в същата онази болница, която е подложил на дисекция в „Лудост и безумие“. Да, оказва се, че политиката всъщност никога не го интересувала – тя е била само проекция на неспокойните му вътрешни демони.  Но това очевидно не пречи през 2007 г. той да бъде отличен като най-цитирания интелектуалец в хуманитарните науки от Наръчника за висше образование на в. „Таймс“.

Какво е политическата тирания, пита Платон в „Държавата“ през устата на Сократ, ако не несправедливото управление на един човек, който сам е тиранизиран от най-долните си желания?

Според Марк Лила историята на френската философия след Втората световна война може да се обобщи с едно изречение: политиката диктува, философията пише.  Границите между чистата философска работа, политическата философия и политическата активност са почти заличени. Малцина са френските философи, които игнорират актуалните политически страсти и един от тях е бащата на деконструкцията Жак Дерида. Той спазва дистанция  от сталинизираната Френска комунистическа партия, макар да се обявява за левичар. През 1956 г.  митът за Съветския съюз във Франция рухва вследствие на тайната реч на Хрушчов пред XX конгрес на КПСС в Москва през февруари и последвалото през есента на същата година потъпкване на бунта в Унгария. Настъпва краят на много илюзии – за Сартр, за комунизма, за историята, за философията, както и за понятието „хуманизъм“.  На мода излиза нова социална наука, която се нарича структурализъм. Най-видни представители на новия подход към философията са Мишел Фуко и Жак Дерида.

Но Фуко става голямата надежда на левицата след 1968 г., а по онова време Дерида пресича всички опити за политизиране на деконструкцията. Впрочем Ноам Чомски е изразявал виждането, че Дерида използва „претенциозна реторика“, за да замъгли простотата на своите идеи. Не и през 90-те години, когато публикува поне 6 книги на политически теми. Половината са брошури и интервюта, а три от тях – за Маркс, за приятелството и политиката и за законите. По онова време мислите му вече са демоде във Франция, затова излизането на тези шест книги е посрещнато с недоумение. Някои критици смятат, че деконструктивисткият проект е „нихилистки“. Те твърдят, че писането на Дерида се опитва да подкопае етичните и интелектуални норми, които са жизненоважни за Западната цивилизация. Деконструкцията възниква в духа на Хайдегеровата Destruktion, но Дерида няма никакви намерения да превръща човека в пастир на каквото и да било:

От Аристотел до Френската революция добрата държава се схваща като братство, един вид идеализирано естествено кръвно родство, което по някакъв начин превръща отделните индивиди в един. Само че, естествено, братство не съществува, смята Дерида, също както не съществува и естествено майчинство. Всички тези уж естествени категории, както и деривативните понятия общност, култура, нация, граници не са нищо друго освен езикови конвенции. 

Пагубните страсти на ума

Според Дерида същинският източник на тиранията не са тираните, оръжията или някакви зловещи институции. Тиранията се ражда в езика на тиранията, който от своя страна води началото си от философията. Той пита реторично „дали ще има смисъл да се говори за демокрация, когато повече няма да се говори за страна, нация, дори за държава и граждани“. Но какво остава тогава? Ще можем ли да различаваме истина от лъжа, справедливост от несправедливост, ако сме заклещени в капана на езика? В последните си книги той се опира на модерните месиански писания на автори като Валтер Бенямин (на когото тук е посветена отделна глава!). Според Марк Лила обаче във всичко това прозират белезите на интелектуално отчаяние. 

Трудът „Битие и нищо“ (1943) на Жан-Пол Сартр, една от доминиращите фигури на френската философия след нацистката окупация, му спечелва репутацията на екзистенциалист, а прочутата му лекция от 1945 г. „Екзистенциализмът е хуманизъм“ представя един самоуверен хуманизъм на широката европейска публика в края на войната. Но само няколко години по-късно, след като дотогава яростно е отстоявал абсолютната свобода на индивида, Сартр става послушно оръдие на съветския комунизъм. В своя трактат „Комунистите и мирът“ той отрича съществуването на ГУЛАГ, а след посещението си в Съветския съюз през 1954 г. заявява в свое интервю, че „в СССР съществува пълна свобода на словото“.

Как е възможно, бихте се запитали вие? Как е възможно заклетият хегелианец Александър Кожев, също герой на „Безотговорният разум”, да смята, че „тиранията на Сталин се различава морално от древните тирании само защото се е заметнала с мантията на една модерна идеология?” Как е възможно Карл Шмит, считан за един от големите политически теоретици на миналия век, да оправдава Холокоста с твърдението, че „християнството също е избило доста хора”? И кое е по-непристойно – да венцеславиш Хитлер през 1933 г. или да го заплюеш през 1945 г., след като си го величал? Всъщност изкушението на тиранията не е единствената сила, която отклонява интелектуалците от техния път, подсказва Лила. Самозаблудата има много лица. 

Да завършим с Мишел Фуко, който в едно интервю от 1982 г. споделя следното: „Когато хората ми казват„Ето, ти мислеше това преди няколко години, а сега казваш нещо друго”, моят отговор е „Добре, мислите ли, че съм работил толкова усилено всичките тези години за да казвам едно и също нещо и да не се променям?” Факт е, че Фуко отказва да се идентифицира като философ, историк, структуралист и дори като марксист, защото „Основният интерес в живота и работата е да бъдеш нещо друго, което не си бил в началото”. (Това напомня ли ви за Хайдегер и неговия неавтентичен човек?) Тук е наистина трудно да му възразим, още повече че „нихилизмът” или по-скоро песимизмът му почти се римува с максимата, формулирана от Клод Леви-Строс още в „Тъжни тропици“ от 1955 г.: „Светът е започнал без човешкия род и ще свърши без него“. Без значение коя организация на обществените отношения ще се окаже най-издръжлива.

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2019 © Всички права запазени