Романтик ли е авторът на „Неизлечимият романтик”?

Това е втората ви книга за природата на любовта. Кое ви влече към тази тема?

Нейната универсалност – и фактът, че повечето хора са се влюбвали през живота си поне веднъж, и това е изживяване, по време на което са флиртували с лудостта. Всеки от нас може да разбере това странно състояние, в което започваме да губим чувство за реалност и да мислим по съвършено различен от обикновено начин.

Наистина ли мислите, че любовта е форма на душевна болест?

Това, разбира се, е метафора. Не мисля, че влюбването е равносилно на лудостта, но то прилича на нея и съответства  на множество клинични симптоми. Емоционалната крайност на изживяването може да дестабилизира хората, които са поначало уязвими. Не мисля, че това е обект на кой знае какво оспорване – поетите и лекарите са имали едни и същи наблюдения в продължение на хиляди години. Връзката между влюбването и необходимостта от медицинска помощ е правена още в древноегипетската поезия. От самото начало на цивилизацията хората са свързвали любовта с лудостта.

Коя от историите на пациентите ви най-много ви е развълнувала?

Историята на правната асистентка, която страдаше от синдрома на Клерамбо и беше убедена, че зъболекарят ѝ е влюбен в нея. (Днес названията синдром на Клерамбо и еротомания са взаимозаменяеми.) Това, което биеше на очи, беше нейната абсолютна обикновеност, тя изглеждаше нормална, кротка и стабилна в контраст с изключителното си страдание.  Това ме поразява като фантастична демонстрация на факта, че колкото и да си правим илюзията, че сме неуязвими що се отнася до душевните болести и крайните психологически състояния, никой от нас не е имунизиран срещу тях. В живота ѝ наистина нямаше  нищо, което да предсказва, че внезапно ще изживее такава силна, мистична, несподелена любов. Намирам това за крайно поразително и ужасно тъжно.

Така както сте клиничен психолог и пишете трудове по психология, вие пишете и хорър романи и криминални романи за престъпления във Виена от времето на Фройд. Къде се пресичат двете ви кариери?

Всъщност аз не смятам работата ми като романист за много различна от дейността ми на клиничен психолог и психотерапевт. Често усещам, когато пиша романи, че се занимавам с психология по друг начин, защото има сериозни паралели между клиничната ми работа и разкриването на престъпления.

Като например?

И двете са форми на анализ и решаване на проблеми. Невинаги, но често се случва пациент да дойде с проблем, за който не си дава сметка. Защото е свързан с несъзнаваното. Така че започва  процес, по време на който ти откриваш улики, но вместо сериен убиец или извършител на убийството, в края на процеса намираш изтласкани спомени и това е – или може да бъде – търсеното решение. Невинаги е толкова чисто, но от време на време е.

Кои са тези книги на нощното ти шкафче?

Две португалски книги и си има причина да са там. Всеки път когато отивам в друга страна, чета литературата на тази страна. Неотдавна бях в Лисабон и още там започнах да чета  „Годината на смъртта на Рикардо Рейш“ от Жозе Сарамаго, който спечели Нобелова награда. Докъдето съм стигнал, е страхотно четиво. Другата знаменита фигура, която свързвам с Лисабон, е Фернандо Песоа, и в момента чета „Книга на безпокойството“,  която ми се струва велико постижение в областта на модернизма, не по-малко значимо от „Одисей“ на Джойс и от романите на Пруст.

От кои днешни романисти се възхищаваш най-много?

От Иън Макюън, особено от не толкова известните му ранни работи и – разбираемо, след като става дума за синдрома на Клерамбо – от „Неумолима любов“. Много харесвам и Патрик Макграт. Последната му книга, „Гардеробиерката“, беше отлична. Той е дълбоко психологически автор. И Маргарет Атууд – „Разказът на прислужницата“ и „Наричаха я Грейс“ са страхотни. Всъщност ако беше написала само „Разказът на прислужницата“ и нищо друго, пак щеше да бъде един от най-големите писатели на нашето време. В областта на есеистиката току-що приключих с „Да бъдеш машина“ на Марк О’Конел, която мисля, че е забележителна в интелектуално отношение, крайно вълнуващо четиво  за трансхуманизма, написано прекрасно и с хубаво чувство за хумор.

Кои жанрове харесваш?

Обичам да чета научна фантастика, хорър и фентъзи, но трудно намирам нови произведения в тези жанрове, на които да се насладя като на техническо изпълнение, затова предпочитам класическите творби пред по-съвременните. Обичам Дж.Г.Балард, книгите му от времето, когато беше на върха на славата си, като „Катастрофа“, „Бетоненият остров“, „Небостъргач“. Мисля, че той беше най-големият писател визионер на XX век. Когато е добра, научната фантастика може да каже неща за човешката участ, каквито другите жанрове не могат.

Коя е последната наистина велика книга, която си прочел?

Рядко се случва, когато остаряваш, да откриеш книга, която да те разтърси, като тези, които си чел когато си бил на 15 или на 20. Но аз току-що открих „Лед“ от Ана Каван, жестока антиутопия за замръзналия постядрен свят, наистина великолепна книга. Авторката е била напълно пренебрегвана, до голяма  степен защото животът ѝ е бил по-скоро трагичен. Била е зависима от хероина и е имала много психически проблеми. Нито една от книгите й не е била приветствана достатъчно от критиката, макар Брайън Олдис да признава, че са велики. Два месеца след като прочетох „Лед“, я започнах отначало.

Какви книги четеше като дете?

Не четях книги като дете. Нямаше книги в къщата, в която отраснах. Баща ми не беше прочел и една книга през живота си. Майка ми е била принудена да чете книги в училище, но и нея не съм я виждал с книга в ръка. Ходех на училище в Тотнъм през седемдесетте и ако знаете нещо за образованието на работническата класа от онова време, ще знаете и че не получих нищо поне малко подобно на образование. Така че започнах да чета чак на 13 или 14 години, когато открих научнофантастичните филми и пожелах да прочета нещо по темата. Отначало четях каквото ми падне, но после бързо открих класиката в жанра, който ми харесваше – „Прекрасният нов свят“, „1984“, такива книги, които ми говореха на въображението.

Има ли някой автор, към който винаги се завръщаш?

Да, Зигмунд Фройд. Отгледан съм в среда, в която всеки, включително и преподавателите ми по клинична психология, смятаха Фройд за глупак. Едва по-късно го изучих из основи и развих към него уважението, което изпитвам и сега. Смятам, че той е изключителен писател. Книга като „Тълкуване на сънищата“ ви въздейства на толкова различни нива – това са отчасти спомени, отчасти дневник, отчасти учебник. Изключителна, монументална творба на модернизма, която надхвърля това, което той самият си е мислел, че прави. Другият писател, към когото не спирам да се връщам, е П. Г. Удхаус, в чийто хумор съм просто влюбен. Странна двойка са двамата, нали?