Рядък случай, рядък модел

Четеше ми се нещо такова. Когато веднъж навремето нямах хубава книга под ръка, дядо ми на село ми връчи Стайнбековата „Улица Консервна“ в превода на Кръстан Дянков – и май това завинаги ми повлия. Познатото чувство от тази сякаш проста (измамно проста), жизнена и честна техника на разказа се връща сега, когато затварям „ Рядък модел “ – разказите на Том Ханкс.

Не очаквах, че актьор ще пише разкази. Пиеса – може би. Може би и роман, защо не? Но разказите винаги са ми изглеждали упражнение по силите само на професионален писател. Том Ханкс явно не смята като мен – и това е за добро. В книгата има едно леко старомодно звучене, което напомня не само Стайнбек, а може би и нещо от очарователните битови страници на ранния Стивън Кинг. Кинг не е само чудовища и гадости, както знаят феновете му. Най-симпатичното и у него, и у Ханкс, и изобщо у умелите американски разказвачи е любовното отношение към обикновените навици от всекидневието. „Рядък модел“ сякаш е писана през 80-те.

Един дребен детайл може и да впечатли българския читател: в „Три изтощителни седмици“ набързо става дума за церемонията по приемане на нови американски граждани. Чувството е на симпатия: ето, това са още хора, които харесват страната и искат да живеят в нея. Добре дошли. Топло, гостоприемно чувство, отново сякаш малко ретро в наше време. Но то отново е типично американско, по онзи начин, който днес може и да е позабравен. Ханкс може първоначално дори да не си е давал сметка колко емоционално могат да прозвучат тези няколко изречения.

Преводът на Надя Баева е напълно адекватен, книгата се чете направо неусетно. Точно така и трябва да бъде, тук прозата няма претенциите за изисканост, а само за яснота. Удоволствието от текстовете е ненатрапчиво. Мога да си представя гласа на Ханкс, който чете своите разкази (на английски или даже на български) зад кадъра на филм по тях. Малко разсеяният тон придава плавност на текстовете.

Светът се променя, но „Рядък модел“ напомня, че има и една незабързана, спокойна Америка, Америка, която сякаш все още е на Мак и момчетата. В нея има време за сандвич и миниголф, за спокоен следобед между майката и детето, за малка любовна афера, която не разваля приятелствата. Това е литературен пейзаж на удобни къщи, стари коли, езера и провинциални панаири, ухаещи на пуканки. Някой ще каже, че това е много романтично, но какво пък, нали горе-долу скоро Боб Дилън получи Нобеловата премия за литература точно заради този доброжелателен поглед към дискретния чар на ризите с карирани ръкави и доливането на кафе от стъклената кана в закусвалнята на съседите.

Разбира се, някъде в дълбоко следобедния, направо неделен кеф от разказите на Ханкс, се крие и възможността за една друга Америка, Америка на „Догвил“. Но тя е заровена дълбоко и спи спокойно. Можем да затворим книгата с пълно доверие към хората от страниците й.