Информация
Рейтинг (1)
Мнения (1)
Публикувай мнение

Пиер Льометр: „Родих се на 50 години“

08 ноември 2018 г.
Пиер Льометр: „Родих се на 50 години“

Авторът на „Ще се видим там горе“ („Гонкур“ 2013) за себе си, голямата любов с Паскалин и проекта „балзаковска фреска“, в която всичко ще е вярно, без непременно да е точно. Естествена част от нея е продължението на романа „Ще се видим там горе“ – „Цветовете на пожара”, който ни пренася в 30-те години на миналия век.

Цветовете на пожара” е история за отмъщението на една изпаднала, декласирана, но упорита до крайност жена. Касапницата на Голямата война отстъпва място на поредица от предателства, извършвани от банкери и политици. Кризата от 1929-та настъпва с бързо темпо, нацизмът вече подкопава Европа, цветовете на пожара засияват на хоризонта. На този фон виждаме Мадлен, жената, която е изгубила всичко, но отново поема нагоре по стълбата, изкачвайки стъпало след стъпало, залагайки капан на най-алчните си врагове.

Нямаше да стигнете дотук, ако…?

Ако не бях срещнал Паскалин през 2000 г. Благодарение на нея се родих на 50-годишна възраст. Имам чувството, че съм закъснял за раждането си и цял живот съм се опитвал да го настигна. Тази жена промени живота ми. Всичките ми романи са й посветени.

Тя ли беше първият човек, който повярва във вас като романист?

Да. Има една фраза от Барбе д’Орвили (1808-1889) – той казва, че цитира Мохамед – която много обичам: „Обичал съм жени по-млади и по-красиви, но никоя като нея, защото тя повярва в мен тогава, когато никой не вярваше“. Не бих могъл да го кажа по-ясно.

Как се запознахте?

Преподавах литература на библиотекари. Тя участваше в един от семинарите ми. По онова време бях женен за женя, която обичах. Но Паскалин нахлу като прилив в живота ми. Две или три години по-късно се разведох и се оженихме.

И тя откри един от ръкописите ви…

Не. Тя знаеше, че пиша, говорили бяхме за това, но аз отказвах да й да дам да прочете нещо, защото съм човек, който лесно се поддава на съмнението. Тя беше голяма читателка и експерт в библиотекарството, боях се, че оценката й ще бъде безапелационна. Накрая, през 2005, й дадох да прочете един ръкопис. Тя го прочете и каза просто: „Трябва да я завършиш, защото тази книга ще бъде издадена“. Това беше кримката ми, озаглавена „Изпипана работа“. Мислех, че нямам късмет, тя ми каза, че имам талант. Това промени всичко!

Как реагирахте, когато Паскалин ви каза, че книгата ви ще бъдете издадена?

Тя го каза толкова спокойно и с такъв апломб, че не изпитах никакво съмнение.  Увереността й помете колебанията ми, поне ми позволи да завърша книгата. Направихме двайсет и пет фотокопия и тръгнахме с раници на гърба да ги носим на издателите.  Получих двайсет и пет отрицателни отговора.

Паскалин ми каза: „Не се безпокой, мисля, че това е грешка“. Петнайсет дни по-късно от издателство „Маск“ ми се обаждат и ми казват: „Отказахме, но после решихме да го вземем“. Искаха да предложат книгата ми за наградата „Полар“ на фестивала в Коняк. Това ме убеди!

И за този първи роман получихте награда!

Да, на 55 години! Когато научих новината, се обадих на Паскалин и се срещнахме на площад „Клиши“, през Парижката книжарница. Плачех като бебе в ръцете на тази жена, която е двайсет години по-млада от мен. Казвах си: ето това е, край на мъките.

Бях убеден, че обръщам нова страница. Имах чувството, че се раждам. Един цитат от Пруст най-добре показва какво изживявах тогава: „Човек чука на всички врати, зад които няма нищо, после без да иска бута единствената, през която може да влезе и която напразно е търсил сто години, и тя се отваря“.

Тогава ли решихте да се отдадете само на литературата?

Не, защото не може да се живее само от една издадена книга. Отидох с романа под мишница да предлагам услугите си, за да пиша телевизионни сценарии. Намериха се продуценти, които ми оказаха доверие. Пишех синопсиси, епизоди от сериали, упражнявах този кучешки занаят на телевизионен сценарист в продължение на две години. Заедно с това продължавах да преподавам и да пиша, и издадох втори, после трети роман. Успявах да живея по малко от писането си. Започвах живота си от нулата.

Казвате, че винаги сте имали чувството, че закъснявате. Защо?

Нямам диплома за средно образование, напуснах училище в десети клас. Истински самоук съм. Записах се да следвам психология на 40 години, като в същото време работех.

Защо напуснахте училище?

Мисля, че бях дете, склонно към депресия. Детството ми беше щастливо, но тъжно.

Откъде идваше тази тъга?

Имах родители, които ме обичаха.  Израснах в Обервилие, после в Дранси в работническа среда. Нямахме много пари, но бяхме щастливи. Аз обаче винаги съм имал чувство за трагичното. В училище бях нещастен, не намирах мястото си. Четях много, но не разбирах света, в който бях попаднал. Един много конкурентен свят, където непрекъснато ви оценяват. През 1968 училището беше ужасно репресивна институция. Идваше ми в повече. Повторих осми клас и едва издържах до десети.

Какво казаха родителите ви, когато напуснахте гимназията?

Бяха съкрушени, защото смятаха, че имат интелигентен син. Бях част от тези отлично анализирани от Бурдийо семейства, в които родителите имат своята референтна класа. Подражават й, заемат кодовете й – танцът и пианото за малките и т.н. – с надеждата, че децата им ще получат достъп до нея. Родителите ми мечтаеха аз и сестра ми да получим достъп до дребната буржоазия.

Вярно ли е, че майка ви е купувала всички джобни издания?

Да, това е невероятна история. Джобните издания датират от 1953 г. По онова време излизаше по едно на всеки петнайсет дни. Беше истинска революция, защото позволяваше на семейства като нашето – което често посещаваше градската библиотека, защото книгите струваха скъпо – да си купува романи. Майка ми се пристрасти към джобните издания и започна да купува всички наред, като ги подреждаше по реда на излизането им в щайги от портокали. Четеше ги до едно и ги колекционираше.

После ритъмът на издаването се ускори. Тя не можа да го издържи, но все пак имахме около 400 романа вкъщи. Дълго време можех да рецитирам наизуст каталога на джобните книги от номер едно нататък. През целия ми живот са били пред мен.

Чели ли сте ги?

Да, всичките. По ред на номерата. Не знам каква беше логиката на поредността, но имахме Кронин, Сартр, Пиер Беноа, Камю, Луис Бромфийлд. Беше много разнородно. Изградих си солидна литературна култура, още повече че зависеше само от мен да създам връзките между писателите. Защото не разполагах с литературна теория. Започнах да разсъждавам, да групирам. Беше много прагматичен подход. Разкодирвах реалното чрез книгите, това ме спаси.

Сред всичките тези четива имаше ли някои по-важни от другите?

Към 15-годишна възраст ми попаднаха големите популярни класици: Дюма, Юго, Толстой. Това ме въодушеви. Изгълтах целия XIX век – Зола, Флобер, Мопасан, Стендал, Балзак, Гогол… Мисля че тогава разбрах, че съм писател.

А с „Дървени кръстове“ на Ролан Доржелес Първата световна война влезе в личния ми пантеон. С един замах Доржелес ме облече в униформа на кашик, тъй като много добре показва колко млади са били тези хора. И като читател човек се отъждествява. Оставих това някъде в главата си със съзнанието, че някой ден ще се върна на него.

Освен че четяхте, кога започнахте да пишете?

В осми клас на хубави тетрадки за чернова. Несъзнателно усещах, че това е мечтата на родителите ми. За тях литературата е висша емблема на образованите класи. Фигурата на големия писател стои на върха на интелектуалните постижения.

Майка ми използваше думата „големия“: голямата музика, големите вина, големите ресторанти, големите писатели. Ние бяхме малки и гледахме към големите. Благоговейно следяхме „Четива за всички“, телевизионното предаване на Пиер Дюмайе. А беше толкова досадно! Но това беше културата. Въпреки това според социологическата цензура писателството ми изглеждаше недостъпно. Четях, пишех, но не се чувствах оторизиран.

Какво правихте, след като напуснахте гимназията?

Работих в пощата, разпределях писмата. Но само три дни след постъпването ми се оказах участник в седяща стачка. Беше май 1968-ма, но не разбирах нищо от заобикалящата ме действителност и останах встрани от движението. На 17 години вече бях закъснял.

А и исках да правя театър, да вляза в „Комеди франсез“, при положение, че не бях стъпвал там! Но това беше „големият“ театър. Уредих си да работя нощна смяна в пощата, за да съм свободен през деня и се записах в курс по драматично изкуство. Там поискаха да се подготвя за Консерваторията. Няколко седмици преди конкурса се отказах и се записах в армията.

Защо се отказахте от Консерваторията?

Страх, неувереност. Бях ужасèн, обзет от съмнения. Конкурсът ми напомни училището, където никога не се бях справял. Бях убеден, че ще се проваля, че това не е за мен, работническия син, бачкатора.

Какъв спомен пазите от детството си?

За бедност и солидарност. Родителите ми бяха криптокомунисти. По онова време това беше главният идеал на социалната ни класа.

Имам един спомен, който много ме е белязал и който добре символизира този период. Трябва да съм бил на 9 години, когато се пренесохме от Обервилие в Дранси. Родителите ми купиха апартамент в един комплекс и задлъжняха за двайсет и пет години. Вноските за апартамента изяждаха почти всичко, което печелеха. Един счетоводител минаваше с чантата си всеки последен четвъртък от месеца, за да донесе в брой семейните надбавки. Ако не минеше, трябваше да издържим още една седмица. В такива случаи майка ми се качваше у съседката, г-жа Пиер. Двете изсипваха портмонетата си, събираха стотинките си и ги разделяха според броя на децата. Тази работническа солидарност силно ме поразяваше. Ако днес съм посланик на френската хуманитарна организация „Секур попюлер“, това не никак случайно.

С какво се занимавахте след завръщането си от армията?

Първо работех каквото ми падне. После бях управител на един Младежки дом на културата, след това театрален администратор в три театъра последователно. Справях се. И не спирах да пиша. Между 20 и 50 години трябва да съм написал три книги, две от които никога не изпратих на издател.

Защо в началото избрахте криминалния жанр?

Бях чел много такива романи, не ми изглеждаше трудно. А е трудно. Другата причина беше литературният ми произход. Криминалният роман е естествен наследник на романа в подлистник от XIX век, на приключенските романи, които толкова обичах. И той като произлизах от една активна левица, черният роман ми изглеждаше добър начин да кажа някои неща.

А с дипломата си по психология какво направихте?

Нищо, въпреки че бях силно увлечен по невронауките. Но по онова време започнах да преподавам литература. Предложиха на приятеля ми Жералд Обер  да води курс за библиотекари. Той предложи да го правим двамата в тандем. И го правихме в продължение на две или три години. Той спря, за да се посвети на театъра, аз продължих. Всички библиотекари от областта ме познават! Върших тази работа петнайсет години.

Говорите твърде малко за баща си…

А той е големият човек в живота ми. Сестра ми беше негова любимка, а аз бях любимец на майка ми. Сума ти пари похарчих за психоанализа, докато го проумея! Той беше човек, когото разбрах късно. Обичах го, но го подценявах.

Смъртта му през 1985 ме помете като цунами. Същия ден катастрофирах с колата. Рухнах. Спрях да работя в продължение на две години, изпаднах в ужасна депресия. Усещах, че съм изгубил ключовете към света, че съм имал опорна точка, която внезапно е изчезнала. Мислех, че никога няма да се оправя.

Беше ли влиянието на Паскалин решаващо и за написването на „Ще се видим там горе“, когато решихте да изоставите криминалния роман?

Тя е първата ми читателка. Винаги дава прости съвети, знае какво да каже и е изключително интуитивна. Когато започнах „Ще се видим там горе“, мислех, че пиша исторически криминален роман – историята на двама мъже, които в края на войната ще си отмъстят на лошия офицер. Но в един момент казах на Паскалин: „Историята няма ДНК-то на криминале“. Тя прочете първата глава и я намери за страхотно добра. „Зарежи категориите, продължавай, без да те е грижа дали е криминале или не.“

Издателката ми мислеше, че от стратегическа гледна точка е твърде рано да сменям жанра. Че трябва да стабилизирам читателската си публика. Бях раздвоен между мнението на жена ми и съвета на една професионалистка. Реших да довърша тетралогията за Верховен, после се върнах към „Ще се видим“. И се почувствах невероятно свободен, вече не бях обвързан с криминалните романи и изпитвах безумно удоволствие да пиша, както си искам. Когато завърших романа, Паскалин го прочете и каза на една своя приятелка: „Това като нищо може да получи „Гонкур“. Имаше пълно доверие в мен.

Изпратих книгата навсякъде и всички я искаха: „Галимар“, „Грасе“ и т.н. Казах си: добре върви! В редакционния съвет на „Галимар“ романът получи най-добрата оценка с пълно единодушие. Но издателят ми предложи да го пусне през февруари. Защо през февруари? Исках да е през есента, в началото на литературния сезон. „Галимар“ не е за човек като мен. След изтощителни преговори „Албен Мишел“ ми оказаха доверие. „Ако ми дадете тази книга, цялото издателство ще е зад вас“, обеща ми Франсис Есменар. И удържа на думата си.

Какво си спомняте за деня, в който научихте, че получавате „Гонкур“?

Че съм в един ресторант и плача в обятията на Паскалин, моята любов. Десет години след началната сцена на площад „Клиши“, съм изпълнен с увереност, че съм обърнал нова страница. Слагам край. Поставям начало. Осъществявам мечтата на родителите си. Просто откликвам на един родителски призив.

Получаването на „Гонкур“ е голяма чест, преминавате в друго измерение. Кое ви порази най-много?

Има два вида лауреати на „Гонкур“ – тези, които са се абонирали за нея и аутсайдерите. Аз идвах отникъде, никой не ме познаваше, промяната ме връхлетя като приливна вълна. Имах чувството, че дори гъстотата на въздуха не е същата, защото очите, с които ви гледат, вече не са същите. Бях аз и не бях аз.

„Гонкур“ не е награда, а емблема на културата, символ на Франция. Ето две случки за илюстрация. Поканен съм на вечеря в едно посолство. През цялата вечер посланикът ме нарича „нашият Гонкур“. Това ме забавлява. Питам се дали ми знае името. В такъв момент човек разбира, че наградата е нещо повече от него. Втората случка. След получаването на наградата решавам да пиша за нещо, което се случва в Париж в политическата сфера. Пиша до Секретариата на премиера с молба да ме приеме някой служител и да отговори на някои мои въпроси, свързани с темата. След три дни ме приема самият премиер Манюел Валс! Говорим петдесет и пет минути, благодаря му и си тръгвам!

Когато получавате наградата, вие казвате: „Наградена е популярната литература“. Какво означава за вас думата „популярна“?

Това всъщност е литературата на народа, литературата на моя произход. Изпитвам уважение към нея. Но има и едно второ тълкуване – популярната литература е тази, която всеки може да прочете, но по различни причини. Популярна е в смисъл, че обединява различни читателски групи, като всяка от тях чете на различно ниво.

Наваксахте ли закъсненията си?

Наградата „Гонкур“ промени това, което имам, но не и това, което съм. Промени не схващането ми за света, а схващането ми за себе си. Вече не се смятам за човек без късмет, за лишен от талант. Само че дължа това не на наградата, а на съпругата си.

Живея с много ясно съзнание за привилегиите ми: упражнявам занаят, който обичам, нямам парични проблеми, книгите ми продължават да се харесват. С Паскалин сме нахално щастливи. Не ме е срам от това и нямам гузна съвест. На никого не искам да давам уроци, но колкото си по-късметлия, толкова повече трябва да съзнаваш, че си привилегирован и че това ти вменява морални задължения. Не да се издължаваш, това не е дълг, не да обезщетяваш, това не са щети, а да оставаш солидарен.

В началото на януари по Франс ентер водихте едно предаване под надслов „Честита Нова година, мои скъпи богаташи“. Никога не сте крили политическите си убеждения…

Продължавам да мисля, че марксистката теория с всички необходими корекции остава валидна. В сблъсъка с галопиращия либерализъм моят враг не са богатите. Не им се сърдя. Самият аз не съм беден. Сърдя се на системата, която е създала такова неравенство между най-богатите и най-бедните, и която не прави нищо съществено, за да позатвори тази фараонска ножица. Скандалът е налице. Това дори не е марксистки анализ. Аз просто гледам света и виждам, че има нещо, което не е както трябва.

През юли 2017 Еманюел Макрон заявяваше: „В края на годината вече никой няма да спи на улицата. Можете да разчитате на моята решимост“. Само че виждаме все повече бездомници по улиците, само че липсват социални жилища, само че намаляват помощите за жилища и властите искат „да наблюдават“ безработните… Това не е сериозно. Страната танцува върху вулкан.

Макрон не е нито ляв, нито десен. Новите политици много приличат на старите, правят същото като тях, само дето са по-млади.

Аз минавам за стар левичар, но ми е все тая. Гласувах за Левия фронт, после за Непокорна Франция. Гласувам за идеи, не за хора. И не гласувам за себе си. Гласувам за общество, което би ми изглеждало по-уравновесено, с не толкова неравенство между богатите и бедните, общество по-добро за целия социален спектър. 

Интервю на Сандрин Бланшар за в. „Монд“, февруари 2018. Превод от френски: Росица Ташева
Публикувай коментар за статията
Коментари към статията
Благодаря за превода.
Издателство "Колибри"
1990-2018 © Всички права запазени